Взех кураж да преброя траверсите по пътя, идвайки към теб.

Не можеш - казваш.

Но виж, вървя по релсите и не, не са безчет.

А страшно ли? - Не знам!

До четири едва стигнах...

Белязвам ти очите... устните... ръцете.

Споделям всичката секунда с теб

с дърветата опръскани, попарени, под мен.

Но вече сто, до стото и едно - дочувам нещо и май ще се боя?!

... Минават, разминават се навред железни дракони,

ръмжат, свистят отзад, пред мен.

Превивам, плача се - не сещам ден.

О, да треперя - стряскат ме сирените,

дори крещя от тока, изливащ се през вените.

Но няма да предам!

Луд, нещастен - в страх щастлив -

цифра, нищо, само цифра отброих.

Ще свършат и ще дойда!

Не искаш?! - все едно!

Ще дойда и ще ме погледнеш

с насмешка, може би с тъга,

но аз ще бъда горд - юмрука стиснал,

с медала за победа, като че ли нося във ръка!

Белязах легналите, мръсни - мъртвите дърва,

с капки от очите и сърцето,

разказах им за всеки стълб в града,

под който устните ми галели са ти лицето!