Време
(на баща ми)

И животът белези остави
по така любимото лице,
и не ще се нищо никога поправи -
времето алчно от младостта ти гребе.

Безпощадно свлича свежестта
и жестоко ти дере челото.
Очите ужасно потъват в тъма
и на старостта - да спреш няма нивга длетото.

А то отвътре по-жестоко те дълбае
и духът усеща тленността -
в него нищо вече не витае,
умира всичко в праха на старостта.

            .   .  .

Как разкошно животът ни мами
и безумно вярваме на младостта.
А накрая - как безумно всичко ни плаши
и как жестока е само смъртта.