Бяла гълъбица в утринния час
каца на перваза и отварям аз.
Слагам й трошици, сипвам й зрънца -
мойта хубавица тропка със крачка.
Идва всяка сутрин - само в ранен час,
знае - щом почука, ще отворя аз.
Няма нищо странно в нашата игра –
аз съм си самичък, тя си е сама.
Но веднъж, за жалост, тя не се яви.
Тъй денят отмина, слънцето се скри.
Разтревожен, чаках рано сутринта,
тя да ми почука да й дам зрънца... ...