Понякога дърпам шалтера и съм сама.
Поглеждам навън – небето е синя печал.
Залезът е обагрил стъклата отсреща в лава,
Но скоро ще загине безмълвно и той
В очакване на поредното прераждане.
Дърпам шалтера и настъпва мрак.
Душата, обхваната от лава и димяща жар,
Копнее за миг почивка, за миг затишие,
Преди отново да избухне в пламъци
Този никога незаспиващ вулкан.
Дърпам шалтера и не знам коя съм.
Не знам защо съм тук, какво се иска от мен. ...