Едно минорно настроение,

понесено от есенна въздишка

поражда дръзко вдъхновение

и го преплита в здрава нишка…

Не ме е страх от северния вятър

сърцето ми е толкова горещо,

че ледове дори по мен да мята

за него с обич ще се сещам.

Настъпи славното му време

по върхове, чукари да върлува

да сее студ, без да му дреме,

да брули, без да се преструва.

Оголил е до истина баира,

сърната там не може да се скрие,

хралупата си даже не намира

ни заек, ни лъжа да се прикрие.

Очистил е добре души и клони

от жълта шума и шума на дните,

додето сетен лист да се отрони

тук ще останат само тия трите…

Приготвена е старата кория,

че бяло иде време да облича

и в шепота й чувам: Погледни я,

тя истината на любов прилича.