Като сива вълчица – дълбоко в бърлогата свряна,
нощ, след нощ близах рани. Солено-горчивата кръв,
е от лапа, която прегризах, щом щракна капана,
носех волна душа, а се хванах на мишата стръв.
Да боли, не боли, само дивото в мене възкръсна,
та и болката сви се под камък, притихна без глас.
Свободата ми вълча – с душата платена и късна,
на сърцето ми белег – останал невидим за вас.
Този свят ще е мой! Към небето ще вдигна муцуна,
ясен месец над мен ще посипе коприна – за път.
Злоба нямам, а обич, че с нея ме Господ целуна.
Всички вълци трикраки без страх към звездите вървят...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up