Вървя по моста на съдбата
Изгарях мостове. Остана
единствен мостът на съдбата!
По него ден и нощ душата ми
върви след карма неживяна.
А мостове градил съм много.
Лежат под камък стари рани –
от късове-живот събрани,
в темела ги зазиждах с огън...
Но търсех своята река:
над нея да издигна моста си,
макар че на земята гост ще съм
дори след сто добри лета!
Открих я сякаш на шега!
И златни бяха бреговете ù,
към третото хилядолетие
потекла в радостна нега!...
На златото сеяч не станах,
а зидах моста на съдбата.
И свети, виждам го, оттатък,
брегът, на който ще остана!
© МАРИАН КРЪСТЕВ All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
На златото сеяч не станах,
а зидах моста на съдбата.
И свети, виждам го, оттатък,
брегът, на който ще остана!
Всеки намира своя бряг и сърцето му остава там завинаги!
Поздрави!
-
Поздрав!
-
Хубав стих,удоволствие да го четеш!
-
Щом си имаш брягПоздрав
-
Хареса ми много!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
Поздрав за стиха и поща!