ВЪРВЯ ПОДИР НЕБЕСНИЯ СВЕТЛИК
... щом вятърът засвири на дудук през листопада – жълта пашпалига,
в изкъртения дънер – гнил чурук, светулките прощално ми намигат,
и – щом се просне първата слана – фъндъци вълна, свлечена от хурка,
и с поглед благ сподири ме сърна, и таралеж след миг ми изтопурка,
в стърнищата денят ли ме отвя, търкулнат трън в едно валмо бодили? –
и аз ли? – в сиротинките-нивя – сял вятър! – жънах цял живот осили,
прощалните ми радости са кът! – не скътах нито злато, нито сърма,
и ще си грохна някой ден на път, душа протегнал, за да ви прегърна,
вървя подир небесния светлик към зимата – по туфи мъх и лишей...
И благославям всеки светъл миг, що Бог ми го изпраща, за да дишам.
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up