Въздишка
Някога обичах залеза над Люлин
и тайно другарувах с отритнати поети.
Някога говорех силно, с ясни думи,
а не арестувах мислите в куплети.
Някога не знаех, че времето лекува,
а вярвах винаги в доброто и в Човека.
Някога нехаех, Животът че лудува,
и гонехме се двамата из тясната пътека.
Някога не исках смъртта да съществува,
а тя е като точката на края на успеха...
... Но нещо се повтаря, над Люлин свечерява ...