Изтървам последен влак, миг джазиран,
стоя сред хора с живот от сладко сиропиран,
смуча лимонова кора, с усмивка,
гледам ги в очите, душите, отвън студена обвивка.
Само моето сърце ли е нежно, наранено??
За всички ли това чувство е притъпено??
Не търся съчувствие, а подобие липсва,
не съм чак толкова странен, май почва да ми писва!
Но има миг неустоим, неизбежен,
ще дойде накрая мракът безбрежен,
ще скоча в твоя огън от лед,
нееее, аз не съм черноглед. ...