Изтървам последен влак, миг джазиран,
стоя сред хора с живот от сладко сиропиран,
смуча лимонова кора, с усмивка,
гледам ги в очите, душите, отвън студена обвивка.
Само моето сърце ли е нежно, наранено??
За всички ли това чувство е притъпено??
Не търся съчувствие, а подобие липсва,
не съм чак толкова странен, май почва да ми писва!

Но има миг неустоим, неизбежен,
ще дойде накрая мракът безбрежен,
ще скоча в твоя огън от лед, 
нееее, аз не съм черноглед.
Бъдеще оптимистично в теб виждам.
Високи огради, непрестъпни иззиждам,
прескачам ги, доказвам си, че мога,
да те виждам редовно - това е моята дрога.
Да се усмихна на студения ти и метален вкус.
Задаваш се, качулка виждам, усещам трус,
кръвта спринтира в моите вени ледено студена,
мисълта се спира в концентрирана идея заскрежена.
Сърцето стискаш го със пръсти костеливи,
мозъкът изпразва се от всички мислички игриви.

А после тръгваш си, не искаш с тебе да ме вземеш,
"на косъм" - казва някой, а ти във мрака тихо дремеш.
Усмихвам се при спомена за теб, но ще се видим пак,
ще се срещаме отново, ще се разделяме, но ще ме вземеш,
НЯМА КАК.

--------------------------------------------

Из цикъл "Моя любов"