Тихо плачеш. Като раковина ограбена.
Нямо съдиш, че изтръгнах от теб
морски шепот, на който ти вярваше,
глас безпътен от мъртви вълни...
Беше пълна, но хвърлена, изоставена
във обречена вечност да бъдеш поет
с муза луда, която длъжна бях, трябваше
да измъкна. Макар да кървиш...
Виждам - празно си, глухо, отчаяно,
стомна паднала, ненужна, пропукана.
Обич чужда изтича през процепите ти
във изкаляни, глинени струйки... ...