Някъде, в царство ледено имало Планина -

властна и страховита, но... свещена била.

Там - под нейните неми, непристъпни скали,

aз във края на дългия път те открих.

И не е само приказка тази призрачна степ,

щом сега припкам дива и политам към теб,

щом преминах през всичките тилилейски гори,

а духът ми... кошутено, спотаено гори.

Няма, няма царкиня от незнайна страна,

дето може да срине обичта ми сега!

Нито вярвам в магии, във студени сърца...

Огледалото криво в този миг се изсмя:

"Тичай, Гердо, наивнице - дърпай свойта шейна!

Твойте детски измислици пръснах в рой стъкълца.

Грозна и уродлива ще те вижда - с очи,

за които далечна... непозната ще си.

Във зеницата врязано даже малко парче

ще остави белязано твойто нежно момче,

ще прореже завинаги най-горчиви бразди...

Не разбра ли, безсилна си пред стъклата-игли!

Като зла орисия, като душна мъгла,

разкривените образи упояват ума.

Паметта умъртвена никога не гнети.

Той безчувствен е вече. И глупачка си ти!"

Вледеняваща логика! Отрезвява... Нима?

Не! Сърцето не вярва в огледална игра.

И най-мрачния път се огрява в зори.

И в най-пустия кът някой връх вечно бди...

И тогава погледнах тези свèти скали -

извисени и мъдри, посребрени, добри.

И прошепнах пресипнала, обещах си така...

че без него не тръгвам... Не се връщам сама!

Върхове-повелители, моля вас от душа -

вий нали сте носители на безкрай Светлина,

винаги сте закриляли този зимен покой,

(а страхува се Снежната, че обича ме той...)

Отвисоко пазете я... тази луда шейна,

плъзнала се към бездните на безлюдна тъма!

В нея зъзне изгубено мойто мило момче -

със сърце обезлюбено, с безразлично лице.

Скрита има в дълбокото чиста перла-сълза.

Само нека отприщи се водопада-тъга!

Да си спомни за сините и безгрижни лета.

И за Коледа истинска със уханна елха...

Аз изглеждам уплашена, ала не е така.

Просто тъй ми е чужда тази ледна земя.

Затова покажете ми брод към него, към Кай -

да се върне при себе си... мен и родния край!

Ако тази царкиня - тази снежна жена -

знае хитрости хиляди да примамва така,

мойто бледо, изстрадало, неспокойно момче     

е навярно забравило как да бъде дете.

Той отвикнал е вече да се смее в захлас.

Всички песни пресекнаха само с нейния глас...

Но цариците с мнима и преходна красота

мигом губели силата щом изгрее деня.

Осенена се втурнах напосоки в нощта

и пред някакъв замък, и пред хладна врата

хлопах дълго, измъчено - дълго плаках без глас.

Мислех, може би близо е... Тя - Кралицата "Мраз".

И го виждам през процепа - сред висулки от лед -

вцепенен, непомръдващ - все така смъртно блед.

Блъснах портата, хлипаща... с подкосени нозе.

Разберете, че нямаше кой сега да ме спре!

Осъзнавах, че няма нищо смисъл сега -

всички притчи премъдри не помагат в скръбта.

Даже думите вятърни да не стигнат до теб,

само да те прегърна, да съм близо поне...

Ех, приятелю свиден, мой безценен другар,

ний отдавна сродихме и съдби, и товар.

Ти си Кай в заточение... Опомни се сега!

От деца сме обречени с теб - ръка за ръка.

Ти, любов злато-сърмена, та това не си... ТИ! -

с тези тънки, изпънати и сурови черти.

И с напрегнати скули. Изсушен. Онемял.

Без живеца. Без слънцето... Как не си полудял?

Чакам, чакам притихнала цяла вечност така.

Чакам гнилото, кривото - за да рукне сега.

И потръпвам...  Но нищо. Всичко тука мълчи.

Гледат ме заплашително тези страшни стени.

Пак се взирам в очите ти, в твойта бисер-душа,

но през кривата лупа ти не ме разпозна.

В тези скрежни покои на забрава и мрак,

как ще помниш за Герда и за радости... Как???

Ето, тук съм. Пристигна твойта плаха сърна -

смела в свойта несигурност. Хайде, с мен у дома!

Стъкълцето си криво отрони, извади....

Знам, не стигат единствено мойте топли сълзи.

Аз порои изплаках - заледиха се те.

(В тази пустош замръзва всяко тъжно море).

Но реките на Герда - милиарди дори

няма как да заместят твойте светли сълзи.

Няма как да изплача вместо тебе, уви

стъкълцето... А искам! Затова ме боли.

Ала само едничка твоя капка... ЕДНА -

ще развърже магията. Ще обърне света.

И тогава погледнах пак онези скали

благородни и мощни, величави, добри.

Ах, какво Просветление върховете заля!...

Отразено лъчение тихо там засия.

Твоят поглед невиждащ озари се за миг.

Ти за пръв път ме зърна... даже се изуми.

И протегна към мене вкоченена ръка.

Аз не знаех да вярвам ли... Как се случи това?

И заплака за мене. За Сърцето!... За нас.

За завоите остри с бариери от мраз.

Чу словата ми сякаш. Аз залитнах... Кай, спри!  

Виж! Във мен ли се врязоха твоите детски сълзи?!

Сякаш в моето тяло издълбаха бразда,

сякаш в мене потече твойта пълна вода.

И стопяват се бавно мойте болки от лед.

И изникна от камъка... весел, благ слънчоглед.

После рукнаха снежници, всичко се оживи -

даже ледника древен трогна ти до сълзи,

даже мощните зъбери, тези страшни скали

някак меки изглеждат и... приветливи. Дали?

Мойта детска измислица не е просто лъжа,

а зловещата приказка се оказа добра.

Аз не знаех, че имало... че възможна била

толкоз много преливаща Радост и Лекота!

Някога, в царство ледено плакала планина.

Плакала с най-човешката, най-свещена сълза.

А от нейните чудни, непристъпни скали

заизвирали ручеи...

                                              Ти повярва, нали?