И чувам пак пронизващия глас -

защо крещиш, кажи ми -

в злобата си ти си в захлас,

забравяш за другите, те са незабележими.

И викаш, викаш неуморно,

говорейки все същите неща,

че боли ме - това е безспорно,

но интересува ли те теб това?

Аз седях и молех се безпомощно,

бях сама и нямах ничия подкрепа,

молех се по детски, немощно,

да спреш да нараняваш, но ти бе проклета...

Но чуваше ли ти детския стон -

не, бе прекалено заета,

да обиждаш, за теб е сякаш еталон,

да наскърбяваш, докато изхвърлиш злобата поета.

А аз плачех и гушех се в тъмнината,

казвах 'спри' и вярвах в илюзии,

но твоят вик разпаряше тишината

и аз се забравях, та нали сте вий 'съпрузи'.

Трудно е да се опитваш,

когато си ти просто едно дете,

семейството да обединиш, без да питаш.

Да спреш раздора, а той заради теб ли е?

И сега ти казвам, майко, още ме боли -

не признаваш ти своята вина,

но времето не ще облекчи

раната дълбока, която още в мен кърви.

Аз питам се, но отговор не получавам,

в последствие разбрах - такъв просто няма,

никой не се вълнува от това... тогава се забравям,

забравям в пространството... което е измама?

Лети ли времето, лети,

но аз се сещам, майко мила,

че обичайки ме силно, силно ти ме нарани,

че галейки ме, ти отне част от мойта сила.

Обичаш ме и даваш ти ми всичко,

но най-ценното ми ти взе,

а то е едно-едничко:

което още искам - спокойствие.

Спокойствието, от което се нуждаех,

а не топлата ръка,

във времето аз блуждая,

търся го и ще го открия, но този път сама!