izmislenatapoetesa (Росица)
19 11
Oct 6, 2006, 11:56 PM

ZA Nego 

  Poetry
823 0 7
Вечер е, а теб те няма.
Дъхът ми спира пак за миг,
усещам болка като плява,
как в мен расте с ужасен вик.
Протягам мокрите си длани
да стигна твоите ръце,
а устните ми сини и морави,
копнеят пак за твоето сърце.
Замина си и ме остави,
сама да диря пътя свой,
а истинските думи са заспали ,
и тънат в каменен покой.
Опитвам се да викам - нямам сили,
сърце от болка свива се в ноща,
чака твойта обич да стопи леда.
Протягам длани да докосна
зелените очи море,
но тях ги няма, и през болка,
смъртта в душата ми зове.
Обичам те безкрайно много,
любов неземна е това,
дали единствен си в света?
Не знам дали любов е болката неземна,
дали не съм във нечии страшен сън,
а студ е сред празнотата неземна
в дълбок, коварен, зимен лед.
Къде да диря своята обич?
Нима е толкова далеч от мен,
аз виждам черна моята сянка
безмълвна пак остана моята реч.
Отивам си за да се върна,
в прекрасна нощ сред лунен лъч,
да чакам слънцето да зърна,
да чуя ято птичи глъч.
Очите ти прекрасни да погледна,
да стопля с обич нежната душа,
да те докосна докато съм ти потребна,
да ме усетиш като истинска жена.

© Росица All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Харесва ми текста!
  • Ето това се казва отношение , не като някои........злобари!
    Първо похвали, после помогни, и най, ама най-накрая ти, забележките кажи!
    И то само ако може, като невинно предложение, така че да внушиш на автора , че излязло е от него...почти.
    Браво! На всички ви!
  • Кити нищо не съм направила ,само подредих редовете.
    Останалото зависи от автора ... да дооправи нещата.
  • Така е много добре.....супер си Етчи
  • Вечер е, а теб те няма.
    Дъхът ми спира пак за миг,
    усещам болка като плява,
    как в мен расте с ужасен вик.
    Протягам мокрите си длани
    да стигна твоите ръце,
    а устните ми сини и морави,
    копнеят пак за твоето сърце.
    Замина си и ме остави,
    сама да диря пътя свой,
    а истинските думи са заспали ,
    и тънат в каменен покой.
    Опитвам се да викам - нямам сили,
    сърце от болка свива се в ноща,
    чака твойта обич да стопи леда.
    Протягам длани да докосна
    зелените очи море,
    но тях ги няма, и през болка,
    смъртта в душата ми зове.
    Обичам те безкрайно много,
    любов неземна е това,
    дали единствен си в света?
    Не знам дали любов е болката неземна,
    дали не съм във нечии страшен сън,
    а студ е сред празнотата неземна
    в дълбок, коварен, зимен лед.
    Къде да диря своята обич?
    Нима е толкова далеч от мен,
    аз виждам черна моята сянка
    безмълвна пак остана моята реч.
    Отивам си за да се върна,
    в прекрасна нощ сред лунен лъч,
    да чакам слънцето да зърна,
    да чуя ято птичи глъч.
    Очите ти прекрасни да погледна,
    да стопля с обич нежната душа,
    да те докосна докато съм ти потребна,
    да ме усетиш като истинска жена.


    Това ли си искала да напишеш мила ?
    Подреждай си редовете и пиши .

    Поздрав и усмивка.
  • Ако го подредиш може да се получи
  • Така не се пише поезия.
Random works
: ??:??