Понякога съм тънка, като леден вятър,
и лея мислите си сънени, сурови,
устата ми се сцепват в здрача
от страха да не заплачат отново.
Понякога танцувам, като мисъл,
вцепенение в очите ми въздиша,
сърцето тупка като огън с вишни
от страха да не си отива.
Тъгата ми е слънчева вселена,
в бръмбар преродена и страхлива.
Когато нещо топло ме разсмива...
дали ще се превърнем в зима?