Живота го гледам фронтално,
в анфас, право в очите,
в ненаситната, раззината паст.
И той ме зяпа най-нахално,
дори сърдито ми кима -
и за здравно-осигурените имам час ...
От време на време аз също си мисля
/някак си съвсем най-случайно/,
за онзи забравен вихър в косите
и наближаващото време прощално
на един отронен от вятъра лист ...
Възмущава се тогава душата -
а онова пламъче, дето в мене гори,
знаеш ли как пазя го с длани,
сам нима искаш да го гасиш ...?
Не, не, душице златна, пази го,
то е моя най-последен залог,
че утре пак ще ме има,
за да се надмразваме с този Живот ...
© Валентин Василев All rights reserved.
Особено ме впечатли финалът...