Затварям очите си. Тихо потръпвам от гледката.
Усещам сърцето си гневно да бие в гърдите ми.
През мислите ми прелита на скорост обидата.
Горчи в устата ми споменът за нелепа поквара.
Затварям очите си. Боде ме нещо остро в зениците.
Кънти грохот от обвинения и болки в ушите ми.
Долавям на кадър картината на последната серия.
Каква глупачка е главната героиня в историята.
Затварям очите си. Взривяват се силно звездите.
Небето е грозно без тях, но поне не блести нереално.
Вятърът носи цветно и нежно ухание – опиянява ме.
Мираж ли е всичко? Мираж ли си ти, спомене?...
Отровата в кръвта ми вече губи свойта убийственост.
Няма смешни надежди и празни копнежи в душата.
Леко се диша, не ме души с ръце в примка мъката.
Обръщам се и поемам глътка живот. Затварям очите си.
Някакво петно остана само върху кожата и името ми.
Мръсно, перманентно петно със сини, студени очи.
С дните свикнах с него и научих се да не го чувствам.
Пари, гори – но свикнах с това. Затварям очите си.
Всяко утре след него ми носеше разруха и страдание.
От сълзи набразди се лицето ми и гаснеше душата.
Но с всяко утре се превърнах в друга. Калена съм.
Несломима съм след сломяване. Затварям очите си.
Кой си?
Невидим си!
Мираж ли си?
Затварям очите си!
© Ивелина Емилова All rights reserved.