Затварям очите си. Тихо потръпвам от гледката.

Усещам сърцето си гневно да бие в гърдите ми.

През мислите ми прелита на скорост обидата.

Горчи в устата ми споменът за нелепа поквара.

Затварям очите си. Боде ме нещо остро в зениците.

Кънти грохот от обвинения и болки в ушите ми.

Долавям на кадър картината на последната серия.

Каква глупачка е главната героиня в историята.

Затварям очите си. Взривяват се  силно звездите.

Небето е грозно без тях, но поне не блести нереално.

Вятърът носи цветно и нежно ухание – опиянява ме.

Мираж ли е всичко? Мираж ли си ти, спомене?...

Отровата в кръвта ми вече губи свойта убийственост.

Няма смешни надежди и празни копнежи в душата.

Леко се диша, не ме души с ръце в примка  мъката.

Обръщам се и поемам глътка живот. Затварям очите си.

Някакво петно остана само върху кожата и името ми.

Мръсно, перманентно петно със сини, студени очи.

С дните свикнах с него и научих се да не го чувствам.

Пари, гори – но свикнах с това. Затварям очите си.

Всяко утре след него ми носеше разруха и страдание.

От сълзи набразди се лицето ми и гаснеше душата.

Но с всяко утре се превърнах в друга. Калена съм.

Несломима съм след сломяване. Затварям очите си.

                                                                  Кой си?

                                                           Невидим си!

                                                         Мираж ли си?

                                                 Затварям очите си!