Затварям очите си. Тихо потръпвам от гледката.
Усещам сърцето си гневно да бие в гърдите ми.
През мислите ми прелита на скорост обидата.
Горчи в устата ми споменът за нелепа поквара.
Затварям очите си. Боде ме нещо остро в зениците.
Кънти грохот от обвинения и болки в ушите ми.
Долавям на кадър картината на последната серия.
Каква глупачка е главната героиня в историята.
Затварям очите си. Взривяват се силно звездите.
Небето е грозно без тях, но поне не блести нереално.
Вятърът носи цветно и нежно ухание – опиянява ме.
Мираж ли е всичко? Мираж ли си ти, спомене?... ...