Не ме боли, от раните нанесла ми съдбата,

болеше ме, но свикнах със камшика й студен,

привикнах на прищявките на нея, на жената,

със белите крила и с черните очи...

И нося белезите си със гордост,

със достойнство,

защото оцеляла съм във кървавата й игра,

защото имам минало, в което да се взирам,

минало, донесло ми заветното сега...

Сега аз гледам напред,

там в далечината,

към божествено красивата мечта...

И тръгвам към нея, но падам на земята...

Някой тегли ме назад...

Не желае да я доближа...

Опитва се със думи да ме заблуди...

Недостижима, казва, е, измислица, лъжа най-прокълната...

Приказка за малките деца -

неузрели, за да проумеят, че светът е лош...

Но аз я виждам:

там е тя и търпеливо ден след ден ме чака...

Чака да повярвам, че завинаги ще си принадлежим...

Чака да се втурна, да я сграбча...

Чака ме да се отскубна

от хватката на непрозрелите за ценното,

за истинското във света...

Чака ме, а аз вече тръгвам...

Ето я,

на няколко е само - сълзи - път оттук...