Не ме боли, от раните нанесла ми съдбата,
болеше ме, но свикнах със камшика й студен,
привикнах на прищявките на нея, на жената,
със белите крила и с черните очи...
И нося белезите си със гордост,
със достойнство,
защото оцеляла съм във кървавата й игра,
защото имам минало, в което да се взирам,
минало, донесло ми заветното сега...
Сега аз гледам напред,
там в далечината,
към божествено красивата мечта...
И тръгвам към нея, но падам на земята...
Някой тегли ме назад...
Не желае да я доближа...
Опитва се със думи да ме заблуди...
Недостижима, казва, е, измислица, лъжа най-прокълната...
Приказка за малките деца -
неузрели, за да проумеят, че светът е лош...
Но аз я виждам:
там е тя и търпеливо ден след ден ме чака...
Чака да повярвам, че завинаги ще си принадлежим...
Чака да се втурна, да я сграбча...
Чака ме да се отскубна
от хватката на непрозрелите за ценното,
за истинското във света...
Чака ме, а аз вече тръгвам...
Ето я,
на няколко е само - сълзи - път оттук...
© Лилия Todos los derechos reservados