Изпълнена с мисли, пак ще почукам на твойта врата,
А там прашна ще ми отвори една стара жена.
Очите ù ще са нейде изгубени от плач,
Лицето ù посърнало едва ще се усмихне.
И тогава, след поредното ,,Здравей, има ли кой да те обича?”,
Ще разбера, че тази жена съм аз.
© Мариела All rights reserved.