Не се научих да броя до десет и

сутрешното си кафе през зъби

да прецеждам, тъй както не се научих

да се кланям на хора, по-големи от дете.

Не ми е нужна и циганката да ми хвърля боб

и да се взира в дъното на чаша, където

вчера, днес и утре заедно пируват.

Обаче се научих да различавам една ръка от друга –

по линията на живота. Да се доверявам

на лисица и да се разделям с куче.

Часовникът ми е компасът, който отмерва пулса,

когато стрелките се целуват върху циферблата на живота.

(Животът – началото и края, краят и началото).

Човек умира много пъти, преди физически да се разпадне,

но не умира в края, а много преди него, защото го усеща.

И след това възкръсва.

Сега си имам навик – да ходя на пазара за хляб и

да се връщам с бира.

Не зная много още, затова съм жива.

(Като например, защо обичам толкоз много –

Дива теменуга?)