ЗВЪНЧЕ
С изящната си рокля от коприна,
из листопада – градски развейпрах,
под моя бял прозорец ти премина,
погледна ме за миг – и онемях! –
помислих си, че може да натиснеш
звънчето ми на входните врата,
да тръснеш върху бялата ми ризка
бретончето си с шеметна черта,
да те прегърна – толкова несръчен,
а нявга – като бях по-млад поет,
без даже твърде много да се мъча, ...