Звънят, сребърни звънци и 

вдигат шум чак до бялото небе, 

изписано с черни леко бледнеещи 

букви.

Черни фигури обикалят 

сиви коридори и чак

въздухът се оцветява с нечистоплътност. 

Празни малки глави,

мисъл за недосегаемост и величие

на тънки основи, почти

избледняващи в пространството.

Грубата истина удря по-късно в

кухите глави, но вече късно е

за ново начало.

Оказват се останали

сред времето, сами нещастни,

дори изолирани, останали със 

старите мисли в същите тези 

глави, но вече просто по-възрастни.

И така, те остават в неразрушим 

кръговрат, където времето не тече,

но въпреки това животът продължава по своя 

златен път, звънците звънят

отново и отново,

а те остават все по-сами и по-нещастни.