Звънят, сребърни звънци и
вдигат шум чак до бялото небе,
изписано с черни леко бледнеещи
букви.
Черни фигури обикалят
сиви коридори и чак
въздухът се оцветява с нечистоплътност.
Празни малки глави,
мисъл за недосегаемост и величие
на тънки основи, почти
избледняващи в пространството.
Грубата истина удря по-късно в
кухите глави, но вече късно е
за ново начало.
Оказват се останали
сред времето, сами нещастни,
дори изолирани, останали със
старите мисли в същите тези
глави, но вече просто по-възрастни.
И така, те остават в неразрушим
кръговрат, където времето не тече,
но въпреки това животът продължава по своя
златен път, звънците звънят
отново и отново,
а те остават все по-сами и по-нещастни.
© Петьо Ценов Всички права запазени