Точно когато смяташ, че си го забравил, и той изниква в съзнанието ти като видение.  Макар че чувството вече не е същото, по-скоро той е призрак, избледняващ пасаж от лентата и все пак те боли. Защо? Защо този крехък образ, съставен от няколко клечки илюзия и прозрачен като пара, се е загнездил в главата ти, скубейки косите ти нощем, щом се опиташ да поспиш? Той живее в теб, храни се от теб, изяжда душата ти, колкото и изтъркано да звучи това. Той е единственото твое вдъхновение и го откриваш, когато вече го считаш за изгубен. Но не се опитвай да му се опълчваш! Тази игра е неволева, а обичта ти е най-доброто оправдание за времето, изгубено в надежди!