Една къща, пронизана от писъци. Една майка, коленичила в кръвта на рожбите си. Тази нощ Енеш се беше явил в къщата на воина Ашибари Шанг, най-смелият от всички, най-силният боец и доблестен мъж вече не беше същият. В очите му горяха пламъци, а ръката му уверено стискаше кинжала, с който беше пробол телата на синовете си, на своите наследници. Фанатизмът му, вярата в силата на войната го бяха подтикнали да извърши това страшно престъпление, оправдано от законите на църквата.

            - Защо?! – Крещеше отчаяно една красива жена с дълги до кръста черни коси, разпилени по пода и тъжни сини очи, дълбоки като морето, което бяха виждали само веднъж. – Как можа да убиеш децата си? Ти си чудовище! – Гласът ù звучеше така безпомощен. Сега дори и най-добрият свещеник не можеше да съживи тези момчета, отишли в отвъдното без време по волята на жестокия им баща, издал им смъртна присъда в името на собствената си сила.

            - Енеш, скъпа моя, Енеш ми се яви и ме благослови с думите си! – Той говореше възторжено, сякаш беше извършил някакво велико дело. – Той ми каза, че ще ме направи най-великия воин, ако му принеса в жертва синовете си. И аз като теб бях тъжен, но сега зная, че съм постъпил правилно. Ще бъдеш свидетелка на велики дела, любима моя! За децата не се безпокой, ще имаме и други. Млади сме, животът е пред нас! – В очите му гореше пламък, пламъкът на лудостта, който изгаряше всяка връзка със земния свят и вкарваше човека в една заблуда. Ашибари вече не беше същият, не беше себе си или беше преоткрил някаква нова фанатична същност, готова да направи всичко, което великият Енеш заръча.

            Пълзейки, жената стигна до трупа на бебе, не повече от десетмесечно. Прегърна го и зарида. А мъжът я гледаше отвисоко, сякаш очакваше, че, щом истерията й премине, всичко ще бъде наред. Цяла нощ тя плачеше и кълнеше, късаше дрехите от коприна и атлаз, ушити специално за нея от най-добрите майстори в града. Да, тя беше богата и допреди падането на нощта имаше всичко, за което беше мечтала – дом, съпруг и деца. Името й бе Инари Шанг. Родена в известно благородническо семейство, още от малка тя бе свикнала с мисълта, че ще бъде домакиня и изискана дама и само това я очаква за в бъдеще. Още в люлката я бяха сгодили за Ашибари, който също беше от знатно семейство, както си му беше редът и родителите й бяха спокойни, че ще попадне на добър съпруг. Семействата, които щяха да се сродят по този начин, бяха приятелски и бракът лесно бе уговорен. Децата бяха отглеждани заедно, за да свикват едно с друго. И те свикнаха. Първо си играеха на криеница и гоненица, а когато поотраснаха, вместо да се крият едно от друго, се криеха от родителите си по скришните ъгълчета на къщите, за да си откраднат по една целувка. Както бяха добри приятелчета, така и се влюбиха. Щастлив беше животът им до този ден, до денят, когато Ашибари бе прекрачил границата между вярата и фанатизма, убивайки децата си.

            На следващия ден Инари все още седеше в стаята на синовете си, но вече не плачеше. Стиснала в ръка един парцал, откъснат от собствената й рокля, тя бършеше пода яростно и нареждаше, сякаш на себе си:

            - Няма ги, няма ги, няма ги...

            На голямото легло със сменени бели чаршафи бяха положени двата малки трупа – на едно седемгодишно момче и на едно бебе. Бяха почистени и готови за погребението, насрочено от бащата за следващия ден. Не биваше да се изчаква и да се държат мъртви тела в дома повече от един ден.

            Ашибари беше спокоен. Говореше със свещениците, уреждаше молитвите и изпращането на синовете си, както подобаваше. Това беше обичаят за мъртвите, но тези мъртви не бяха просто стари хора, извървели земния си път и починали спокойно в съня си, а две невинни деца, станали жертва на един жесток бог. Инари не можеше да си намери място. Лудостта я беше обзела. С разкъсани кървави дрехи и разчорлена коса тя сновеше из къщата и викаше имената на момчетата си, сякаш щяха да изскочат живи и здрави от някой ъгъл. Слугите бяха заключили стриктно вратите на къщата, за да не може господарката да излезе навън и да разгласи из Дурнас, че войнът Ашибари не е нищо повече от един безжалостен убиец на беззащитни деца.

            Тя не отиде и на погребението. Не можаха да я успокоят до тогава. Половината лекари от столицата се бяха изредили да я преглеждат, но нито един не можа да й помогне, дори и скъпите им прехвалени хапчета за нерви не свършиха никаква работа. Всички си мислиха, че красивата Инари Шанг бе попаднала изведнъж в прегръдките на лудостта. Жената, които всички смятаха за най-голямата щастливка на Дурнас и на която всички завиждаха, щеше да свърши в една малка стая, някъде в дома си, пелтечейки неразбрано. А бе само на 30 години...

            - Искам да остана сама. – Каза тя с привичната си властност, сякаш за момент разсъдъкът й се беше върнал. Уплашени от възвърналите се сили на господарката си, слугите веднага напуснаха стаята. Това беше удобният момент, който Инари очакваше.

            Тя скочи от леглото и свали от себе си мръсните дрехи. Не можеше да излезе така на улицата. Лудостта – това бе едно прикритие. Тя щеше да избяга. Не можеше да стои повече тук, не можеше да се прави на вярна съпруга на този, който бе убил децата й, за да получи сила. Всяка любов към него се беше изпарила от сърцето й в мига, в който беше видяла как той наръгва малкият им син в съня му.

            Инари разтършува шкафовете, оставяйки цялата стая в пълен безпорядък. Всички трябваше да си помислят, че бе луда и от лудост бе избягала. Тя облече една проста черна рокля, сплете косите си в дебела лъскава плитка и покри глава с шал, за да скрие лицето си, както беше според обичая в Дурнас. От един шкаф извади стара огърлица от цветни дървени мъниста – нищо общо с красивите скъпи бижута, които можеше да носи всеки ден. Това беше подарък от Ашибари. Беше я правил по време на двете години, прекарани в задължителната за мъжете казарма – по едно мънисто с всяко писмо, пратено на любимата. Тя я нахлузи на врата си и тръгна. Сега, когато всички бяха на погребението, а при нея стояха само най-старите прислужници, Инари имаше шанс да избяга.

            Тя отвори широко прозореца и скочи. Ако спалнята не се намираше на първия етаж, това щеше да бъде истинско самоубийство, но след едно такова кратко падане, господарката се отърва само с малко натъртвания и за щастие нищо счупено. Един обездвижен крайник и бягството щеше да се провали. Само със стотина ярна [1] в джоба, тя вече беше напуснала дома си. За последен път отключи портата на двора. Излезе и захвърли ключа в тревата. Най-старата прислужница наблюдаваше през прозореца. Бяха ù заръчали да не изпуска вратата от поглед. Тя с нищо не попречи на господарката си да си тръгне. Разбираше я и не можеше да я задържи на сила на място, където щеше да бъде затворничка и рано или късно лудостта ù от преструвка щеше да се превърне в истинска.

            Каменният град  Дурнас – предизвикателство за всеки, една джунгла, в която трудно може да оцелееш. Инари беше нежна, изтънчена жена, гледана под стъклен похлупак дълги години. Тя не знаеше какво е да бъдеш обикновена и да те гледат с презрение, никой да не ти показва пътя и да не се държи мило, въпреки че си жена. Каменният град обгърна със сивотата си малката черна точка, която тръгна да се лута през лабиринта от еднакви улички, обградени с високите огради на къщите, които изглеждаха така съвършено идентични, сякаш ги беше сторил един и същи майстор. Камбана биеше на умряло. Това беше най-голямата камбана в града, тази на главния храм на Енеш. Децата на воинът Шанг трябваше да получат най-високи почести при изпращането си към задгробния живот.

            Инари бягаше бързо и не поглеждаше назад. Само ударите на камбаната отекваха в главата ù и я караха да прехапва устните си, за да не закрещи от болка и ярост. Не знаеше в коя посока трябва да тръгне, но знаеше къде трябва да стигне – в Тарис, градчето, където имаше пристанище. От там най-лесно щеше да избяга. А веднъж качеше ли се на кораб, щеше да отплава далеч, чак на другия край на света, в една далечна земя. Инари бе взела едно прибързано, но едновременно с това и неизбежно решение – щеше да отиде възможно най-далеч от Дурнас, щеше да замине там, където не вярваха в Енеш и разрушението, отдавайки душата си на друг бог, по-благосклонен от този, под чието крило се беше родила и израснала; този, който бе поръчал убийството на децата ù.

[1] ярн – парична единица в Дурнас