Отвращавам се. Страх ме е. Гнус ме е. Гади ми се, не ми се живее тук, в България. Обичам родината, обичам природата, обича(х)м и хората, но вече все по-малко. Не съм загубила надежда, никак даже. Не се съмнявам, че българите са добри хора, че са човечни, че има някъде дълбоко скрита справедливост, че има избавление, но на каква цена? Свободни ли сме? Може би не, а може би ни е дадена твърде много свобода... На теб не ти ли се повръща всяка вечер пред телевизора, всеки ден пред компютъра, лаптопа, телефона или вестника, когато четеш кое младо създание е наръгано, жестоко убито, пребито до смърт, станало жертва на нечия непоносимост към ежедневието ни, на нечия ярост? Не ти ли се плаче, когато научаваш, че хора на твоята крехка възраст всеки ден си заминават и няма да се върнат? Не ти ли е тъжно, че най-вероятно, където ѝ да отиват след това, е на по-хубаво място, защото сега сме в ада? Не се ли чувстваш ужасно за дето си безполезен, с вързани ръце, че може би си поредната жертва, поредн ...