Отвращавам се. Страх ме е. Гнус ме е. Гади ми се, не ми се живее тук, в България. Обичам родината, обичам природата, обича(х)м и хората, но вече все по-малко. Не съм загубила надежда, никак даже. Не се съмнявам, че българите са добри хора, че са човечни, че има някъде дълбоко скрита справедливост, че има избавление, но на каква цена? Свободни ли сме? Може би не, а може би ни е дадена твърде много свобода... На теб не ти ли се повръща всяка вечер пред телевизора, всеки ден пред компютъра, лаптопа, телефона или вестника, когато четеш кое младо създание е наръгано, жестоко убито, пребито до смърт, станало жертва на нечия непоносимост към ежедневието ни, на нечия ярост? Не ти ли се плаче, когато научаваш, че хора на твоята крехка възраст всеки ден си заминават и няма да се върнат? Не ти ли е тъжно, че най-вероятно, където ѝ да отиват след това, е на по-хубаво място, защото сега сме в ада? Не се ли чувстваш ужасно за дето си безполезен, с вързани ръце, че може би си поредната жертва, поредната прясна новина на жадните репортери и редактори, която ще покажат на бял свят без да им мигне окото, без да се интересуват дали ти се вижда лицето или накълцаното и раздробено тяло? И да те е страх, и да не те е, и да си болен, и да си здрав, и да имаш, и да нямаш пари - няма към кой да се обърнеш. Чувствам се като диво животно, борещо се за живота си само, оцелявайки със зъби и нокти, няма кой да ти помогне, освен ти самия. Всичко се свежда до едни хора, работещи за някого, на които не им пука дали ще отнемат още нечии живот, които имат хладнокръвни оръжия и намушкват всеки на пътя им. Тук няма справедливост! Има само мъка и тъга - на семействата, на роднините, на близките, скръбтта по онези, които незаслужено си отидоха, отиват си и за в бъдеще ще бъдат убити. И накрая ще се избият, всички. Първо избиват по-слабите, най-милите, най-добрите и остават животните, жадни за кръв. Вече това не е България! Това е робство! Ах, мила родина, и теб те убиха и взеха само красивото ти име, и опетняват ли го, опетняват. Ревеш та се късаш със сълзи от кръв, липсваш ми вече. И искам да бягам, ама далече, с всичка сила от тука. Прости ми, Отечество мило, но опази ме и ще избягам от тази "България" ... Само ми дай крака да тичам и сърце да обичам!