Беседите

Откакто съм тук – в санаториума, освен за санитари с моите братя по съдба водим и много дълги и логични беседи. Беседи за науката, беседи за политиката, спорта... хората и други такива наши си работи.

Както винаги всичко бива опропастено от онези дебели хора с белите манти и шоковите палки. Тяхната необразованост и агресивност... тя граничи с истинската простота – Вашата простота. На „нормалните хора”. Отхвърляйки ни, отритвайки ни тук – в санаториума (мразя да казвам лудница понякога) Вие си мислите, че сте изчистили мръсните си души и ще ни докарате нещо добро. Да, почти сте прави. Захвърляйки ни тук – между четири меки стени Вие се успокоявате. Но не и ние. Нашите души са будни и не спят, докато Вашите са изпаднали в дълбоката летаргия. Търсите райската врата за да почукате на нея... е, моята райска врата е под номер 12 – това е моята стая. Но не ми се говори за Вас...

Преди няколко дни, когато ни бяха пуснали на разходка в двора, всеки си беше намерил занимание. Аз отново бях седнал на зелената – красивата зелена трева и гледах едно цветенце. Гледах красотата и невинноста му. Толкова малко, беличко и красиво. Това е нещо, което само Ние – „лудите” можем да видим. Всеки имаше своето занимание. Някои се радваха на топлото време, други гонеха пчелите. Само аз се радвах на цветенцето. Преди време, още преди да ме натикате тук някой беше казал да не помирисвам цветята, защото те са злата дрога, която ни кара да изгубим своето съзнание. Е, вече аз няма какво да губя. За това реших да го помириша. Ухаеше добре.

Говореше ми се. Докато аз си говорих с цветето онези „хора” с белите престилки и шоковите палки отново дойдоха. Биха ме. Вкараха ме в столовата – това е мястото където ние се храним. Нашата храна не е като храната навън – извън санаториума. Нашата храна садържа специални съставки, които ни карат да се чувстваме на седмото небе. Тя е магическа. Но не говоря за храната. В столовата всеки ден имаше много беседи. Имаше хора, явно превъплъщение на Вишну, Калки, Христос, Балдур, Локи, Избул и не знам си още кой. Обичах да беседвам с тях. Невероятни оратори.

Калки. Оу, да! Култовият Калки. Той постоянно ме наричаше глупак, защото отстоявах позицията си и не исках той да ми налага нещо, в което да вярвам. Той не знаеше, че въпреки да изглеждам беззащитен, аз съм опасен и непознат. Той беше като мен – зодия телец. Тук се убедих, че една беседа с друг телец не води към нищо хубаво. Обичаше да ме обижда и унижава – доставяше му удоволствие. Максимално удоволствие. Когато ме наричаше глупак, не осъзнаваше, че само един истински глупак може да каже на друг, че е глупак. Глупостта ми явно се криеше в това, че аз бях по-силния от двамата. Неговата развинтена и болна фантазия неведнъж си е представяла как ме убива бавно и мъчително. Дори сам ми е споделял, че си представя как съм разпънат на кръст, който е обърнат. Досущ като Петър.

Беседите с Вишну бяха също добри. Той и Калки бяха най-добрите приятели в санаториума. Явно защо. Обаче беседите на Вишну се различаваха по това, че те не ме затормозяваха. Те релаксираха. Приказките му за зелените поляни и високите планини ме връщаха в спомените ми. Беше ми хубаво. Беше красиво. Тези беседи се различаваха коренно от беседите за злото на Локи. Беседите за небесното царство на Балдур. Само аз ли забелязвах, че Локи и Балдур се мразят ?! Това са беседите, на които присъствах. Имаше и такива, който аз водех. Обаче те не се харесваха. Аз исках да оневиня хората. Исках да кажа, че те не знаят какво правят, не знаят за нас, но все пак ги управдавам. Не, мразех ги. Мразех и да тръгвам срещу себе си по този начин. Всичко свърши точно преди няколо дни в столовата. Отново бях почнал да възвеличавам и оправдавам хората отвън – извън санаториума. В един момент обаче ми прищрака сачмата. Сетих се, че именно заради тях аз и другите сега сме тук, ядем ужасна храна и говорим ужасни неща... и живеем ужасен живот. Заради тях! По дяволите! Тази беседа ме накара да променя мирогледа си, волно или неволно. Тази беседа ме промени толкова много, колкото бива променен един човешки мозък за единица време. Скрих се в ъгъла на столовата и зачаках...

... хората с белите престилки дойдоха отново със шоковите палки и ризата с дълги ръкави. Единственото, което ме успокояваше е, че след 4 минути аз ще съм изпаднал в безсъзнание и ще съм захвърлен в стаята си... от тях – ХОРАТА.