– Точно така – достатъчно! – извика звънък момичешки глас, от който сърцето на Джъд трепна. Беше го чувал някъде. Да, пред полянката с разковничето! Като че ли цяла вечност беше минала оттогава!

  Синигерчето, излетяло от гнездото на Дървото, кацна на пода пред кораба и се превърна в десетинагодишно момиченце – рошаво и изцапано, в закърпена рокличка с  престилка, а сините му очи изпод мръсотията по лицето му сияеха с мека светлина.

  – Какво гледате, като се поизмия и среша малко, ще стана хубавица! – изчурулика то, вдигна глава и погледна към вещицата, която висеше на люка и сипеше проклятия.

  – Това е Невянка! Плененото от Разнобрад дете! Ето къде се е скрила – в Дървото! – зашумяха хората.

  – Не съм се крила – засегна се момиченцето. – Вещицата ме открадна и ме застави да пазя Дървото. Всички ме използват. Какво като съм малка! Аз съм симург. Живях няколко века в двете дървета. Сигурно съм на повече години и от Джуджилейла. Тя крадеше редовно яйцата ми, за да не мога да порасна. Защото само майчинството прави една жена зряла. Но ние ще пораснем, нали Джъд? Или Вълкане, както съм свикнала да те наричам! Напук на всяко зло. И аз научих туй-онуй на Дървото!

  Тя  вдигна ръце, обърна се към вещицата и занарежда:

  От птица сянка,

  вода от извор,

  жар от ръжанка –

  стрела за избор.

  Щом изрече последните думи, стрелата в ръката на Перун оживя, издигна се във въздуха, насочи се към суетящата се  вещица и я прониза.

  Джуджилейла падна на пода пред кораба и се превърна в огромна крастава жаба, която потрепна няколко пъти немощно с крака, а после замря окончателно.

  Надписът на кораба – „Летла“ изчезна, остана само „Психея“.

 Греблата около кораба спряха да се въртят и увиснаха във въздуха като излъчваха слабо сияние. Дървото продължаваше да се обръща. Слънчевото платно се закрепи за корпуса, двете огледала прилепнаха към двата края на стъклената тръба, остана само един малък отвор за газа.

 – Добре че люкът е кръгъл и няма горе и долу – каза Трайчо, докато наблюдаваше как хората бързо се качват по стълбичката, домъкната от оправния Гъделан, и влизат един по един във вътрешността на кораба. – Ще стоят в тръбовидния тунел, докато всичко се извърти с краката нагоре и така няма да се наранят при обръщането.

  – Трайчо, след теб! – каза любезно Сивин и понечи да пусне дяволчето пред себе си.

  – А не, аз оставам – каза хлапето и подсмръкна. – Мама и татко също ще останат тук. Вече сме дяволски ренегати – минахме на страната на Небесата. Сега ще се превърнем в безсмъртни полиморфни енергии. Какво по-хубаво от това?

  Юймин, стигнала до люка, се обърна и хвърли прощален поглед към мъртвото тяло на Джуджилейла.

  – Ти уби сестра си – промълви тя. – Опита се да убиеш Илинда и Джъд, погуби толкова животи, а аз те измъкнах от лапите на стихията. Бях готова да ти простя, а сега лежиш там – студена и бездиханна. Прощавай, дъще! Защото ти винаги ще останеш моя дъщеря. 

  – Не съжалявай за нея – виж в какво превърна Бендида! Тя също може да се счита за твоя дъщеря. А сега остава тук. Не може да дойде с вас, колкото и да ви се иска. Вече принадлежи на Планината. Но ще бъде добре. Аз ще се погрижа. Обещавам!

  – Че кой си ти, сополанко, та да даваш такива тържествени обещания? – присмя му се Дун, който, заедно със Сюе и Алибей си чакаше реда пред стълбичката.

  – Аз съм Траян – бог Триглав Всевижащия. След като Наблюдателите отпаднаха в тази Книга, аз поех тяхната роля. Имах три глави – по една в Долната, в Средищната и в Горната земя и затова знаех всичко, което се случва там, и осведомявах Гуо. Но сега, с помощта на Обединителя, крайните Земи ще се слеят в една. Моя грижа е да запазя равновесието, след като Средищната бъде унищожена. Още ли мислиш, че не мога да давам обещания и да ги спазвам?

  – Ти да видиш! Всички тук са толкова велики! – измърмори Дун и се заизкачва по стълбичката.

  – И Белинда е жива – продължи Трайчо-Триглав да говори на Юймин, сякаш нищо не беше чул. – Разнобрад я превърна в река – тази, която е отвъд поляната с Дървото. Тя е свързана с езерото и е невидима за нас. Оттам идваше допълнителната вода при Церемониите. Белинда помагаше на Джиа-Бендида да направлява избора на Облака. Тя също ще остане тук. Двете ти дъщери няма да са сами. Ще имат нас. Не се тревожи, грижù се за Джъд и Илинда, те още имат нужда от теб!

  Юймин се просълзи, махна за сбогом и подкрепяна от Дешанг, влезе през люка.

  – И аз оставам – каза Гуо на Гъделан. – Някой трябва да продължи с анимацията. Може да превърна Планината в комикс. Все ще се справя с по един-два реда текст на страница. Предай на Мирабела, че ѝ пожелавам успех и безпроблемно пътуване.

  Тъкмо и последният човек се беше скрил зад люка, когато изпод желязната плоча се чу силно бучене. После от дупката, където замалко не беше пропаднала Джуджилейла, се показа огромно черно пипало. След него изпълзя друго, а после още, и още.

  – Това е змията Шуйаджан – извика Гъделан. – Куцулан е пуснал тежката артилерия.

  Той изтръгна едно от арматурните железа и започна да удря чудовището. Гуо се присъедини, но пипалата ставаха все повече и повече, а дупката бързо се разширяваше.

  Руя горе видя какво става, излезе от хралупата и размаха менората. Пламъците от свещите се сляха в един огромен огнен език и литнаха към сияещите разноцветни кълба около кораба. Щом огънят ги докосна, те започнаха да се въртят и да увеличават обема си. В залата стана непоносимо горещо. Медните парчета от тавана  бързо се топяха и получените пари нахлуха в тръбата.

  Бученето под пода се усили. Замириса на катран и смола. Шуайджан отдръпна за малко пипала и се видя, че езерото долу се е запалило и ври и кипи.

  – Вулканът ще избухне, трябва да се махаме оттук – засуети се Гуо. – Подът е от волфрам, ще издържи на лавата, но тя ще мине през отвора. Затова Куцулан е карал пигмеите да режат корените на Дървото – за да може адският огън да си проправи път направо през скалите.  

  Двамата се мушнаха в зеещата врата с бележката на Джуджилейла, която при един полъх на горещия въздух се запали и после изчезна.

  В мига преди Дървото окончателно да се обърне, струя гореща лава изригна от отвора и започна да се стича към кораба. Греблата му се завъртяха бясно, а носът му бавно започна да излиза от пода.

  След това всичко се преобърна и няколко хиляди тона лава се изсипаха върху волфрамовата плоча, избиха я и разтопиха медта. Корабът и лазерната установка, защитени от слънчевите врани, останаха непокътнати. Лазерът, черпейки сила от небесния огън, освободи носа на кораба и той излетя, минавайки през лавата като през масло, пресече огненото ядро на Земята, която беше започнала да се разпада и излезе от другата страна в открития космос.

  – Сандвичът, както и да го обърнеш, все има три слоя. Средният си стои, а крайните си сменят местата. Затова средният трябва да бъде отстранен – само той не се променя – отбеляза Гъделан.

  Те двамата с Гуо се бяха добрали, с помощта на Звездец и Руя, до полянката с Дървото, която също беше останала непокътната. Но сега корените на гигантския бор бяха станали корона и постепенно се покриваха със зелени иглички, а предишните клони оголяваха и се забиваха в черните валма от брадата на пигмея – единствената опора, която можеха да имат във врящия и кипящ котел, в който се беше превърнала планетата.

  – И сега ще започне войната! – каза хазартно Гъделан и се залепи за огнеупорното стъкло, предпазващо Дървото.

  От високата температура Сабазий беше загубил каменното си тяло и се беше превърнал в огнена топка, която нарастваше с неимоверна скорост. Същото се случваше и с братята му слънчеви врани. Звездец и Руя на свой ред се превърнаха в огнени кълба и се присъединиха към останалите, образувайки нещо, наподобяващо звезден куп, видян отдалече.

  После от бившите небеса срещу изливащата се лава изригна насрещна огнена вълна, състояща се от изтръгналите се от счупения стъклен купол небесни светила, а на гребена ѝ се носеше на огнена колесница бащата на къпинчовците – сияйният бог Ярило.

  Нетърпимата му светлина удари мощно лавата и тя започна да се топи като захарен памук. Къпинчовците подгониха черните фигурки на дяволите, които плъпнаха като хлебарки изпод казаните си, а освободените и опростени души се зареяха из новото небе. Корените на Дървото се впиха в разтопеното стъкло, започнаха да помпат светла енергия и да я пращат през короната към Преизподнята, станала за кратко небе. Тя също започна да се топи. Скоро от нея и от дяволите нямаше и следа.

  Огромната змия Шуайджан изчезна последна. От раздутото ѝ туловище беше останало само едно единствено пипало. В предсмъртен гърч то удари по защитното поле на лазера и солидното съоръжение се разтърси като от земетресение. След това пипалото пламна и Шуайджан прекрати съществуването си.

  Къпинчовците  и Съществата се пръснаха из пространството, заемано преди от Земята. Превърнати в чиста енергия, те плуваха насам-натам и създаваха всеки своя собствена реалност, в която живееха, докато им омръзне, а после си измисляха нова.

  И тъй като сега бяха слънца, всички притежаваха корони. Светлината им продължаваше да насочва звездолета и вече не беше в излишък, а се използваше по предназначение.   

     В Омагьосаната планина беше настъпил новият ден, който за Часовника на бившата Земя означаваше няколко милиарда години.

  Но /винаги има и едно „но“/ със своя последен, предсмъртен удар древната змия Шуайджан беше изместила с няколко сантиметра лазерната установка и лъчът ѝ продължаваше да движи кораба, но в посока, малко по-различна от първоначалната. Никой не забеляза тази минимална разлика, а и никой не се сети да провери курса.

  Така звездолетът, вместо към тризвездната система на Алфа Центавър, беше отпратен към звездата на Барнард – на разстояние, малко по-голямо от първоначалната дестинация, но с огромно отклонение на курса в крайната си точка. И тази крайна точка беше една незначителна планета от земен тип, за щастие – съвсем годна за обитаване, но за нещастие – вече от много векове обитавана от странни и в повечето случаи опасни същества.    

                                                                                    /Следва/