– Моят часовник е по-точен от твоя. С пет минути – похвалих се нескромно аз.

  – Това е, защото нямам часовник. Трябва сега да измисля как да взема твоя и да убедя всички, че си е мой – отговори рязко той и ме погледна предизвикателно.

  – Не е важно само да го имаш, трябва и да ти показва времето.

  – Ако имам, ще ми го показва.

  – Логично.

  – На теб защо ти е?

  – Сега трябва да измислиш защо не ми трябва, за да имаш основание да ми го вземеш! – натъртих аз.

  Стана ми неприятно. Тая препирня не е нова, вече съм я водила.

  – Подозирам, че няма да стане, затова съм ядосан.

  – Да излъжа ли, че нямам часовник, за да се успокоиш? Аз няма да си тръгна, ти – също. Но трябва някак да съжителстваме!

  – Къде?

  – В Нейдеград.

  – Това къде е?

  „Само ако знаех!“, си рекох отчаяно аз и погледнах през прозореца. Засега там нямаше нищо.

  – А ти кой си? – попитах.

  Той не отговори.

  „Трябва да измисля герой за този диалог, някой с часовник, въпреки че той няма. Белият заек на Алиса вече е зает, а за друг в момента не се сещам. А и да бях се сетила, пак щеше да е зает. Налага се да го изобретя. Това правят… Всъщност хроникьорите не го правят. Те записват действителни истории.“

  – Пак сливаш автора с лирическия автор – каза моят събеседник и изчезна.

 „Да беше постоял!“, помислих си. „Поне докато разбера кой си. Лирически автор?“

  Погледнах пак през прозореца. Там имаше мъгла. Отново. А през мъглата прозираше физиономията на едно чудовище. То бълваше оная пушилка, която беше жълтеникава и…

  „Това змеят на прадядото на Момчил от легендата ли е?“, помислих си разсеяно аз. Бях сигурна, че и мъглата ще се разсее скоро. Реката…

  Погледнах към струпаните на масата книги. Бях ги домъкнала в читалнята от хранилището. Беше навечерието на Коледа и нямаше читатели. /Сега вече ще съм много внимателна и неопределена с времето. Иначе ще решат, че часовникът пак ми е подшушнал нещо и после ще се радват, че не съм улучила. Тъкмо повод да се опитат да ми го вземат!/

  Реших да продължа с „Хрониките“.

  В библиотеката е дигитализирано само  заемането и връщането на книги. Архивите са си от време оно в мазето. Има и цял раздел за Нейдеград на втория етаж. Реших по-подробно да проуча въпроса с анамеризма и тайнственото местене на града и ей ме на – разчитам карти по празниците и ровичкам из интернет.

  Мъглата изчезна, слава богу, и чудовището с нея! Обаче… Нещо с книгите се беше променило. Като че ли бяха станали повече. Пресегнах се и взех най-горната. „14 век. Момчил, васал на Пирот,“, гласеше заглавието. Отворих напосоки.

  „Момчил войвода е бил в Сърбия? Мислех, че е родопски управник!“ Беше. Но също и стратиот във Византия, както и на служба при сръбския крал Стефан Душан и господар на замъка Момчилов град в Пирот.

  „Местил се е като Нейдеград. И в Родопите има Момчилград. Нещо като Туково и Едополи?“

  Погледнах пак картите. Нямаше Едополи. Тоест, имаше, но си беше там, в Гърция. След като Нейдеград се премести на северозапад… Не беше вече и в Пирин пустият му Нейдеград!

  „Дрейфът е продължил нагоре. Още пò на северозапад. Пак сме до граница, но този път не гръцката, а сръбската. А Пирот се е приближил, макар още да си е в Сърбия. Реката вече не е Бърза, нито Мътнишка. Малко нещо се е удължила. Сега е Нишава. Мостът в Туково си е там. Тук или там – все тая! И Димитровград се е клонирал. Има го и на сръбска територия. А Лешник е станало Туден. Жалко! “

  Трите върха бяха изчезнали. Разбира се, останали са в Пирин! Но преди малко си бяха тук! А връх Свети Петър се е трансформирал във връх Петровски кръст. Но защо сега?  

  Мъглата! Промяната става при всяко голямо произшествие. Сега нямаше пожар, нито земетресение. /Има запетая, защото първото „нито“ е изпуснато, но се подразбира, мярна се в разтревоженото ми съзнание, в което мъглата от размисли настъпваше неотстъпчиво. Пак тавтология!/ Какво ли се е случило сега?

  Размислите ми бяха прекъснати от посетител. Защо бай Горан, портиерът, го е пуснал? Затворени сме!

  А, ясно! Защото е футболист. Най-известният в Нейдеградско. И най-високият. А бай Горан си умира по футбол! Гледа на телефона си почти денонощно в портиерската стаичка.

  Откога имаме портиерска стаичка?  И театрален салон, репетиционни зали, кинокабина, гримьорни, гардеробни… Библиотека? Уф, още си е тук! Обаче сме станали читалище! С прелюбопитна история.

  С нежелание откъснах поглед от екрана на компютъра. После ще разглеждам историята подробно!

  М-да! Бива си го и футболистът! Огромен като канара, ъгловат и ръбат, малко недодялан и свенлив като момиче! Очите – големи, кафяви, косата – черна, къдрава. Носът – орлов. Веждите – широки и сключени. Да не е далечен потомък на Крали Марко, племенникът на Момчил юнак? Той е имал вежди като криле на лястовица.

  Ама аз си го знам този! Откога това? Отпреди малко! Това е Фанфан Перото /защото, въпреки огромния си ръст, тичал леко, бил бърз и повратлив на терена и виртуозно се промъквал през противниковата отбрана, за да отбелязва голове шедьоври, които  ще останат във футболната ни история. И не само в нашата!/. Иначе името му е Теофан Перович. Ръст – 201 сантиметра, тегло – 98 килограма. Дойде в Нейдеград по трансфер от „Раднички Пирот“. Прекрати преди десетина години футболната си кариера поради травма, но остана тук и сега се подвизава в един от нейдеградските новинарски сайтове. Води спортната колонка. Понатежал е, а на ръст си е същата камбанария.

  „Защо ли е дошъл?“, зачудих се аз, наблюдавайки как посетителят внимателно притваря вратата на читалнята, сякаш се бои, че може да я счупи. Опасенията му не бяха съвсем неоснователни. Едната му ръка беше колкото три мои на ширина, а в дланта му можеха да се поместят около четири-пет от иноксовите дръжки на вратите, които бай Горан беше поръчал и сменил, след като пияницата от съседната къща ги издраскваше редовно с ключа си. Собствената му врата приличаше досущ на читалищната и той често ги бъркаше. Бай Горан лично пребоядиса нашата, но това не помогна много. На тъмно боята не личи. Наложи се да сложат и светещ надпис. Пак напразно! Едва след като смениха бравата, драскотините изчезнаха. 

 – Дойдох да ви кажа нещо странно – каза канарата, затворил междувременно успешно и без ущърб вратата, усмихвайки се смутено.

  „Няма да си първият“, помислих си аз, която веднъж видях крава в хладилника си, макар и с джобни размери. /Кравата, не хладилникът!/

  – Сигурно е било халюцинация – предположих дипломатично и той кимна.

  – Но ако сте дошли да ми кажете за огледалото на Козирев*, по-добре недейте! – намръщих се аз, опитвайки се да изглеждам възможно най-обикновена, стандартна и средностатистическа нейдеградска читалищна библиотекарка.

  – Няма! – махна с огромната си ръка великанът и на свой ред се намръщи – По-лошо! Мисля, че видях призрак. Всъщност много призраци – продължи някак свенливо той, а тъмните му очи ме гледаха тревожно. – После влакът изчезна и… Не знам дали ще ми повярвате! И другите казват, че е халюцинация. От амоняка.

  – Карайте наред! – наострих уши аз, защото ми замириса на произшествие. – Какъв амоняк?

  Миризмата на амоняк се усещаше дори и през плътно затворените прозорци на колата. Странно, защото облак не се виждаше, нито пък причинителят на тази остра и засега абсолютно невидима миризма. Или поне източникът ù беше невидим. Защото миризмите, разбира се, не се виждат! Това е все едно да кажеш, че си подушил някой цвят или си видял звуци.

  И звуци нямаше. Нито пък цветове. Навсякъде по пътя, виещ се покрай коритото на Нишава, успоредно с железопътната линия, цареше мъртва тишина. Редките дървета и бодливите храсти бяха бледи и с размити очертания – като сенки. И слънце нямаше. Небето се сливаше със сивото поле, покрито с излинели, пожълтели треви и само дългите, бели подпори на моста се открояваха на този безрадостен фон като светещи, многобройни крака на незнайно гигантско животно. Под моста беше кално и заблатено. Реката минаваше малко по-нататък, изтъняла от липсата на сняг и дъжд в необичайно меката и суха тазгодишна зима.

  Тъжна и потискаща е зимата, когато е безснежна! Липсва ù живецът и разточителното самочувствие на другите сезони. Цветовете ù никакви ги няма – всичко се е сляло в една унила, безкрайна сивота. Земята, разкаляна и негостоприемна, без злака на лятото и пъстрите пролетни петна на цветята, небето – смръщено и дъжделиво или сухо и ветровито, мъглите сутрин – тежки и ревматични, дробовете ти се пълнят сякаш не с въздух а с мътна пяна! Дори летните жеги са за предпочитане или вехнещата уж, но толкова пищна есен – сякаш обречена на смърт грешница, пируваща и танцуваща като за последно с пожълтелите си листа под поривите на развейпраха вятър.

  Снегът някак смекчава остротата на зимното отчаяние в оголелите,  мръзнещи клони и смирява северняка, шетащ напусто из набодените хаотично, изсъхнали стърнища. Какво ли търси? Всичко е покрито сякаш с тънък, белезникав слой изронени на прах, живи някога, листа. Като проказа. А мимикрията на самотата пълзи в душите на хората и ги кара да приличат на мъртъвци, за да са в тон с цялата тази безнадеждна унилост – упорита, прилепчива, не признаваща ни делник, ни празник!   

  „И защо ме задържаха в редакцията до последния момент? Вече отдавна да съм си в Пирот. Това си е направо празничен саботаж! Не признават нито Коледа, нито Нова година! Имало откриване на спортно съоръжение в парка. Трябвало да се направи интервю с новия инструктор. Ами какво да го интервюирам, като е нов – няма и ден трудов стаж – момче голобрадо! Като натрупа, може, ами сега – само празни приказки оттук-оттам! И отговори с „да“ и „не“ на всичките ми въпроси. Скука скучнотия!“, възнегодува мислено Теофан Перович и проследи с поглед товарния влак, който го следваше още от Нейдеград.

 Беше се изгубил около граничния пункт, после се мярна отново един-два пъти, щом тънката нишка на шосето се изравняваше с линията.

  Теофан го усещаше, без да го вижда – дългата композиция с двайсетина цистерни, флегматичния локомотив с две вертикално разположени очи и запалени в рядката крайречна мъглица светлини.

  Не беше успял от бързане да си вземе душ, ами тръгна така, без дори да се преоблече. Само изля върху лицето и дрехите си почти цяло шишенце с парфюм.

  „Като средновековните европейски крале! А те дори не са се къпели. Но затова пък се парфюмирали обилно. Сигурно миризмата, която усещам, е от парфюма. Защо ли въобще го ползвах? Вкъщи ще се изкъпя!“

  При мисълта за топлата вана и уютните грижи на майка му, в сърцето му зимният студ отстъпи място на грееща и ласкава топлинка.

  „Скоро ще съм си у дома, в Пирот!“, помисли си нетърпеливо той. „Мама ще се сърди, че не съм там по-рано да помогна на Йелена с подготовката за рождения ù ден. Нямало да се справят без него! Ами като канят цял Пирот, така ще е! Татко ще реши, че се измъквам от безкрайните му кръстосани разпити и разпалените  разговори за спорт и политика. Не ми стигат служебните задължения да чета всичко и отвсякъде, ами и вкъщи… И пак предпочитам да съм там, с тях! Толкова рядко се виждаме, а живеем само на няколко десетки километра едни от други! Не съм се преселил на Северния полюс! А мама все мърмори: отиде детето в чужбина! То пък една чужбина! Същите нрави и същите балкански физиономии – отърване няма! Само дето нашата Коледа е през януари, но пък мама се е изхитрила да се роди точно на 25 декември, така че винаги да съм свободен по това време. Но не и тази година!“

  Влакът на линията сега почти пъплеше. Но не изоставаше, защото Теофан караше по завои със стръмнини и падини, а пътят на композицията с цистерните цепеше направо през крайречните хълмове. Когато стигна надлеза над реката, влакът беше на няколко десетки метри от него. Виждаха се цистерните, които се нижеха една след друга като сегменти от тяло на пълзящо, чудновато влечуго.

  После от нищото върху изкорубените и явно неподдържани релси се появи друг влак – пътнически, с три вагона и старинен парен локомотив. От комина му към сивото небе се издигаше стълб гъст, черен дим.   Движеше се с бясна скорост право срещу товарния влак и всеки момент щеше да се сблъска с него.

  Композицията с цистерните почти спря, но пътническият влак, набрал инерция, продължаваше застрашително да напредва. После и той забави скорост, но недостатъчно. Двата локомотива – дизеловият и парният, се докоснаха – едва-едва. Приличаше по-скоро на ласка, отколкото на истински сблъсък. Поне така изглеждаше отстрани.

  Товарният локомотив се разтърси, но устоя и успя да се задържи на релсите. Цистерните зад него се люшнаха и бавно, една по една, започнаха да се преобръщат върху стръмния скат, слизащ към Нишава. Две от тях се търкулнаха на брега, трета цамбурна с оглушителен грохот в реката. Водата плисна между колоните на надлеза, заля крайпътните треволяци и драки, а после започна да се оттегля обратно, оставяйки след себе си гъст слой от кал и тиня.

  Амонякът от потъналата цистерна се смеси с водата, тя закипя, гъст облак пара се понесе нагоре като гигантска отровна гъба и покри надлеза и двата влака с жълтеникава, задушлива димка.

  Машинистът на товарния влак слезе и панически се втурна надолу към брега, като ръкомахаше и викаше нещо. После се спря като закован, сякаш нещо го държеше за краката и не му позволяваше да мръдне. Беше затънал в калта между колоните. Най-после успя да направи няколко крачки, но обувките му останаха в тинята. Той се обърна, погледна нагоре към парния влак, от който се изсипваха пътници, облечени в странни, старинни дрехи – дамите бяха с разноцветни дълги рокли с наметки и шапки с големи периферии с пера, а мъжете – с черни или сиви вталени балтони, с бомбета и тънки бастуни.

  Машинистът се опита да тръгне нагоре по склона, но непрекъснато затъваше и напредваше бавно. Откъм реката се надигаше отровна мъгла и скоро го застигна и погълна. После облакът се плъзна нагоре към пътническия влак.

  Някой извика нещо на непознат език. На Теофан му заприлича на италиански, но не разбра и дума. Дамите и господата се засуетиха и започнаха да се качват обратно във вагоните. Парният локомотив запухтя астматично и потегли – сякаш товарният влак на пътя му не съществуваше. Мина през локомотива му като през разтопено масло и когато започна да връхлита цистерните, просто изчезна. Разтвори се във въздуха, както се беше появил – внезапно и без предупреждение. След малко от него нямаше и следа.

  Отровният облак обаче се разпространяваше нататък и скоро щеше да стигне и до пътя, където беше спрял Теофан. Вгледа се с тревога в проснатата в подножието на колоните фигура на машиниста. Той лежеше неподвижно по очи в калта и вече не можеше с нищо да му се помогне – беше мъртъв. 

  Фанфан Перото седеше на една от масите в читалнята срещу мен, вкопчен в пластмасовата чашка с кафе, която му бях донесла, а огромните му длани трепереха. Почти разля горещата течност и бързо остави чашата на масата. Измъкна карирана носна кърпа от джоба на якето си и в стаята се разнесе горчив аромат на скъп мъжки парфюм. Доста силен! Футболистът ветеран изтри потното си чело, след туй – локвичката кафе на плота и обърна трескавите си очи към мен:

 – Обадих се в полицията и се върнах в Нейдеград. Нямаше как да мина през отровния облак – вятърът го разнасяше в посока към Пирот. Очите ми започнаха да смъдят, краката ми се разтрепериха, задушавах се. Обадих се и на нашите, казах им да отидат на вилата, която е на няколко километра извън града. Тържеството се отложи. Стана ми жал за мама, всяка година чака с нетърпение рождения си ден, защото знае, че ще дойда. Когато се върнах в редакцията, там вече знаеха за случилото се и имаше дежурни журналисти. Разказах им това, което видях. Не ми повярваха. Главният вика: Пиши за фактите и никакви фантасмагории! После, ако щеш, иди при библиотекарката на читалището Лалка Граматикова, тя събира разни истории  и пише хроника на Нейдеград. Може да прояви интерес към твоите халюцинации. Точно тъй рече – халюцинации! Качи се на втория етаж, вика, нищо, че е неработен ден и е късно, Лалка виси там почти денонощно. И ето ме тук!

  Уточнявам – Лалка Граматикова, това съм аз. Да ви се представя най-после!

  – Не знам защо халюцинацията ми беше точно такава. Нито говоря италиански, нито се интересувам от история – каза уморено Перото и ме погледна с отчаяние.

  – Всъщност халюцинацията ви е доста реалистична – казах аз внимателно и му показах екрана на компютъра, където бях пуснала търсачката. – Имало е някога такъв влак в Италия**. Изчезнал е през 1911 година, в един тунел, а с него и около сто пътници. Бил е луксозен за времето си, с парен локомотив и три пътнически вагона – точно, както го описвате. Спасителният отряд проверил сантиметър по сантиметър въпросния тунел и околността, но така и не открили нищо. Сякаш се бил изпарил. Но оттогава се появява от време на време на различни места. И в различни времена – има свидетелство на един монах от манастир в Модена, 400 години преди изчезването на влака за появата на огромна метална тръба, бълваща дим, пълна със странно облечени хора. През 1845 се появил в Мексико, а пред 1955 – на Кримския полуостров. Писателят Николай Черкашин е описал появата му.

  – Прилича на моя влак – каза неуверено Фанфан, а аз обърнах екрана към него.

  – Това е той! Същият! Но как е възможно?

  – Предполага се, че влакът пътува не само в пространството, но и във времето – казах аз. – Но не разказвайте това като достоверна история – няма да ви повярват!

  – Вие поне ми вярвате, нали?

  – Аз ви вярвам. Имам си основания за това.

  – Да не би да сте го виждали и вие? – възкликна Фанфан, а тъмните му очи се ококориха и той заприлича на малко момче, получило неочакван подарък за Коледа.

  – Не, но вярвам в чудеса. А те се случват по Коледа, нали? Освен това и аз знам странни истории. Някой път ще ви разкажа.

  – Загина човек – каза тъжно гостът ми. – И цялата околност е обгазена. За какви чудеса говорите? Пък и в Сърбия Коледа още не е настъпила! На коя дата ще поръчате да се случват тези ваши коледни чудеса? На 25-ти декември или на 7-ми януари?

  – Да – съгласих  се аз. – В нещастните случаи няма нищо чудесно. А при празника въпросът не е в датите, а в коледния дух. За чудесата няма дати, няма такива и за нещастията, за съжаление! Радвам се, че вие не сте пострадали. Вероятно сте приели истината и това ви е спасило. Лъжата не е способна на това, нито пък несъзнателната заблуда. Трябва да притежаваш смелост, за да се изправиш срещу истината, колкото и горчива да е понякога, а това за някои хора е непосилно.

  „Някой път ще ти разкажа за чудния дрейф на Нейдеград. Мисля, че ще можеш да понесеш и тази истина. Като историята за влака, пътувал и в пространството, и във времето. Защо пък на Коледа да не ù е позволено да се мести?“, помислих си аз, докато наблюдавах как широкият му гръб се скрива зад вратата. Дръжката ù щракна меко и деликатно – като звук, който може да бъде видян.

  Нагоре-надолу, плавно и почти нежно, въздухът наоколо се раздвижи, наситен с трепетно очакване и остър дъх на пролетни възкресни цветя.

  Приближих се до прозореца. Една снежинка долетя от прииждащия мрак и докосна стъклото. Чу се нисък, стържеш звук и в небето над притихналия град прелетя сянка на парен локомотив, следван от низ вагони с многобройни светнали прозорци.

  После заваля сняг. Първият за тази дълга и изтощителна зима.

https://www.youtube.com/watch?v=QpdSpFU6PXo

https://www.youtube.com/watch?v=OjJpUVct5fA

*https://kogitalnost.com/ogledala-na-kozirev/    

**http://drevnite.com/vlakat-prizrak-v-primka-na-vremeto/