Чувам го от стаята си. Звукът на климатика над козирката на входа е ръждясал, тенекиен, кух. И пресеклив като избеляла осева линия. Губи се замалко и после се появява с нова сила. Придружава го равномерен, бучащ шум – като от запален двигател, но колата никъде не тръгва, защото не е дошла отникъде – стои си там, под липата на полянката зад блока вече цяла вечност и се разпада от старост, но никой не си прави труда да я прибере. Собственикът явно не иска да я изхвърли, а никой друг не може.
Но се наложи. Защото блокчето е в центъра на Нейдеград, а там сега е „синя зона“. И колата развалина наскоро незабелязано изчезна.
Иначе нищо друго не се е променило. Бабичките, които изхвърлят боклук в контейнера в черни найлонови торбички, с вдигнати остри брадички над прегърбените, съсухрени тела в топли грейки, не се интересуват от колата и не забелязват отсъствието ú. А тя беше също като тях – от едно отминало време. Но не им се иска нещо да им напомня, че отреденото им от Бог присъствие на тази ...