Жената вървеше след косача и събираше трева. Лицето ù под розовата памучна забрадка на виненочервени едри цветя беше почти невидимо – сбръчкано и кафяво, набраздено с пукнатини и обрасло със сребрист мъх като някоя напечена от /щях да кажа южното, но не!/ северозападното българско слънце скала. Също като „чернийо камък“* – неподвижно, безизразно и някак вяло, това лице доминираше над тънкия врат и мършавото ù, дребно тяло, стегнато в тъмнозелена, дълга до коленете манта, закопчана догоре и увенчана с кръгла черна якичка. Над мантата жената носеше тъмносин елек, под коленете ù се подаваше черен анцуг с бял кант, на ръцете ù се кипреха розови гумени ръкавици, а обувките ù бяха широко отворени отгоре, с каишки, черни, прашни и също някак унили – пристъпваха след мъжа, събирайки върху изпръхналата си кожа остатъците от трева и капчици влага, които косачката безразлично и безцеремонно разхвърляше на всички страни.
Жената размахваше проскубана метла, връщаше върху тревната площ разпиляната п ...