Ще ми се, драги читателю, преди да продължа нататък, да споделя някои свои мисли относно прословутото Нейдеградско скиторене насам-натам из нашата мила родина. Да си кажа честно, малко ми омръзна това вечно българо-гръцко-турско-сръбско лашкане от югоизток на северозапад и обратно, сякаш е родният ми град някакво кандилкащо се непрестанно махало, тръгнало от корема на благородния лев, който представлява картата на древната ни и славна държава, и стигащо докъм задните му крака, че и малко по-нагоре. Корем – крака, корем – крака, и пак, и пак…
Та реших да го побутна аз тоя Нейдеград, заедно с цялата му периферийна менажерия, още пò на северозапад, че да се случи най-сетне нещо по-важно, освен това вечно махане, а той взе, че подмина столицата и като бълха скочи чак на опашката на звяра. Сигур затуй е, защото главата на лева гледа на изток и пие вода от Черно море, а опашката и някои други негови части – на запад, към лелеяната Европа. Затуй сме все като разпънати на кръст ние, българите. ...