Вечерта беше прекрасна, топла, първата пролетна вечер. Тежкият градски въздух ставаше сладък и някак олекваше под лятната мелодия, която се носи. Слънцето си отиваше зад западните хълмове и оставяше безброй мърдащи същества под небето, като мравки, излизащи от мравуняците си след тежка зима. И у мен се породи това уютно настроение на душа, погалена от първите топли лъчи. Някак простотата и празнотата на ежедневието добиха смисъл, без да се е случило нищо особено. Витаеше някаква невинност, някаква надежда, някаква скрита и неплътна радост, която се мъчи да излезе. Това нетипично за обикновен ден усещане се прокрадваше от миризмата на пушек и минаваше през малките централни улички, носещи духа на типичната софийска атмосфера. Толкова безмислено, на пръв поглед, но така релаксиращо въздействаше това, безцелно да се скиташ из тази нищета, която обаче, по някакъв начин, храни душата с глъч и оживление. Вървях и не мислех, а от главата ми извираха спомени за разни случки, хора, свързани именно с тези места, които сега с лекота подминавах. Колко малко му е нужно на човек, за да свали товара от плещите си! Само малко свободно време и един топъл следобед. А сега, наближавайки вратата на дома, почувствах как магията бавно се разваля и вечерта става като всяка друга - обикновена, донякъде скучна. Главата ми отново се задръсти с тази каша от разочарования, планове, работа. Онази лека тъга, както винаги, спря при мен в момента, щом седна зад компютъра. Този път бях в настроение и бързах да я прогоня, преди да развали всичко. Издебнах момента, в който да изпиша тези няколко реда пошли впечатления, а тя да се ядоса, че я игнорирам и да си иде завинаги. Ала това изобщо не стига. Тя е като кърлежа, ражда се от тъмната мръсна пръст на провала, катери се по немощните сухи треви на надеждата и се забива в най-слабото място на човек, докато не му изпие кръвта до капка.