Вечерта беше прекрасна, топла, първата пролетна вечер. Тежкият градски въздух ставаше сладък и някак олекваше под лятната мелодия, която се носи. Слънцето си отиваше зад западните хълмове и оставяше безброй мърдащи същества под небето, като мравки, излизащи от мравуняците си след тежка зима. И у мен се породи това уютно настроение на душа, погалена от първите топли лъчи. Някак простотата и празнотата на ежедневието добиха смисъл, без да се е случило нищо особено. Витаеше някаква невинност, някаква надежда, някаква скрита и неплътна радост, която се мъчи да излезе. Това нетипично за обикновен ден усещане се прокрадваше от миризмата на пушек и минаваше през малките централни улички, носещи духа на типичната софийска атмосфера. Толкова безмислено, на пръв поглед, но така релаксиращо въздействаше това, безцелно да се скиташ из тази нищета, която обаче, по някакъв начин, храни душата с глъч и оживление. Вървях и не мислех, а от главата ми извираха спомени за разни случки, хора, свързани име ...