Един ден се събуждаш и осъзнаваш, че си на четиридесет и пет години. Отиваш на работа в магазина, както всеки ден. Вчера си ударил жена си така, че днес държи дясното си око полусвито и не вижда ясно.
И ето, седиш между четирите стени заедно със стоката и си мислиш как си стигнал до тук. Ударил си я за първи път преди три години. Било е, защото те е карала да ревнуваш. Или поне това ù каза. Но дълбоко в себе си знаеш, че това няма нищо общо. И продължаваш да мислиш къде точно е счупеното в теб? Какво се е повредило.
В килера ти още седят десетките прашасали скици и схеми на всевъзможни приумици, които е имал един студент преди двайсет години. Сещаш се за тях веднъж на два месеца, вадиш ги и ги показваш на който би те слушал. И обясняваш колко остроумно било това и как би улеснило живота, и как някой ден ще го патентоваш. И после пак го връщаш под леглото за още два месеца.
Обичаш жена си. Въпреки че и тя е колкото теб, изглежда добре. И ти не си зле за възрастта си. Счупеното не се виж ...