Живяло някога, когато светът бил още млад, момиче. То било много красиво, с дълги руси коси, очи по-зелени от планинска ливада, озарена от утринните лъчи на слънцето и устни нежни като цвят на праскова. Името ù било Яна. Когато навършила шестнадесет години, се влюбила в най-чаровното момче в селото си, онова, което всяка нейна приятелка желаела. Но Яна не смеела да разкрие чувствата си, виждайки как се отнася той към останалите момичета. Един слънчев ден по залез, когато излязла да се разходи до реката, тя заспала там. Минало много време преди да се събуди и когато това станало, вече било тъмно. Станала и затичала към дома, но в мрака се спънала и паднала в реката (много е непохватно това момиче). Водата била ледена, сякаш се впивала в кожата ù. Опитала се да доплува до брега, но течението било прекалено силно. Когато напълно се изтощила от борбата с речните вълни, изпаднала в безсъзнание. Тук читателят би се запитал "Защо, по дяволите, главната героиня умира още преди края на първия абзац?". Защото така е решил авторът, бих отговорила, но тя не умира... още. Воден от промисъла на съдбата, а и на авторовата идея, нейният възлюбен се оказва на точното място и по точното време, за да скочи в реката и да я спаси. Всъщност, както по досетливите от вас вече предполагат, той е тайно влюбен в нашата героиня. Всъщност всеки ден скришно я наблюдавал, докато се разхожда до реката и постоянно я сънувал. Много романтично!... Когато я извадил от водата обаче, Йоан, това е името на чаровника, треперещ от студ осъзнал, че любимата му не диша.
- Моля те, събуди се! Отвори очи! - примолил се и той не знаел на кого.
Две същества чули молитвата му. Едно от тях му се явило.
Цялата светлина на света изчезнала. Йоан решил, че е припаднал. Тогава чул смразяващ, съвсем тих глас:
- Сега тя не е твоя - казал гласът.
- Кой е там? - попитало уплашеното момче.
- Какво си готов да дадеш, за да си я върнеш?
- Всичко! - извикал в отчаянието си.
- Искам само едно нещо... Готов ли си да дадеш душата си? Не ми отговаряй сега!... Ще ти дам каквото желаеш най-силно, знам какво е. Тя ще живее, ти също. Когато дойде моментът... ще те попитам отново и тогава ще трябва да ми кажеш крайното си решение.
Светлината се върнала и нощта се сторила на Георги по-светла от бял ден. Докато се опомни, чул кашляне и видял, че Яна е жива. Сърцето му забило, сякаш ще изскочи от гърдите му.
- Ти?... - казала невярващо Яна.
- Обичам те! - не сдържало порива си момчето.
- Аз също!... Винаги.
Този момент сякаш бил вечен. Цял един живот минал покрай тях, докато се вглеждат в очите си, осъзнали любовта си. Отразената в реката лунна светлина играела в топлите очи на момчето. Вече напълно бе забравил гласа и въпроса, на който трябваше някога да отговори. А може би просто бе сънувал.
© Ани All rights reserved.