А всичко беше друго някак си... Рояците от мечтите й се множаха с всеки изминал ден. Изправена пред  прага на големия свят, тя не знаеше накъде да поеме. Чакането я обезсърчи. Направи я по-малко целеустремена... По-несигурна... Макар че дълбоко в себе си тя знаеше какво иска... И колко далеч беше от това, което искаше... Глупавото в тази ситуация беше, че плановете й винаги бяха на една ръка от тяхното осъществяване. И все нещо се случваше... Като че ли беше орисана никога да не се доближи до тях. Проклетата й колебливост!  Знаеше, че това я погубва. Знаеше го. И въпреки това блажено й се отдаваше... А знаеше, че трябва да действа. Знаеше, че инерцията ще я довърши. Но знаеше, че не можеше да го направи. Вратите се захлопваха под носа й в мига, в който направеше стъпката.

            А някога всичо беше друго някак си... Къде отиде тази ярост, този плам, с който се бореше за желанията си? Сега всичко й се струваше безразлично... Макар че толкова много го искаше! Вятърът развя косите й в хладната нощ, тя потръпна и се загърна по-плътно в жилетката си. Приседнала на малкия кей, спусна ръка и затъпка в пясъка догарящата цигара. След това отново скри ръце в дрехата и се замисли. Струваше ли си всичките усилия? Необходимо ли беше всичко това, което си причиняваше с това чакане? Дълбоко в нея едно малко, тлеещо огънче продължаваше да разпалва копнежа по сигурността, от която толкова отчаяно имаше нужда. Беше се научила да чака. И може би точно там й беше грешката... Толкова силно копнееше за близост, че сърцето я болеше. Трябваше ли да се примирява? А какво друго й оставаше?

Мислите й бяха толкова объркани, хаотични в своя полет. А тя летеше сама, без да усеща, че пропада.