Хоризонтите в поетичния свят на Цвета Иванова са необятни. Тя вижда света с очи на художник и рисува с думи – плакани, изстрадани. Стиховете ѝ са пропити от себепознание и дълбока осъзнатост за света, за (не)преходното в живота и необходимостта да се твори – прозрения, постигнати след затваряне зад очите си, след поглед навътре, към себе си.
Читателят потъва в света, в който влиза се само незримо, за да се изгуби сред тихото вълшебство – любовта, която се ражда от едно докосване и прераства в обреченост. Лирическата героиня от ничия се превръща в път и смисъл. Както често се случва, после любовта си отива, проядена от неизбежните съмнения за несъвместимостта между контрастните стихии – огънят и водата. След:
Сбогувам се на прага на нощта
с една любов – пресъхнала градина.
Следва прошката, която идва от онези небеса, в които любовта е още жива.
В. Сорокин казва, че както живее човек, така и пише. Но припокриването на авторката с героинята ѝ е непълно. Някои образи са изцяло художествени ...