Първото нещо, което изпита, когато отвори очи и се огледа, беше негодувание. Опита се да анализира състоянието си съобразно заобикалящата го крайно потискаща гледка, но изводът, до който стигна, бе толкова абсурден, че заряза тая работа. Вместо това се отдаде на справедлив гняв.
 Що за болница беше това, за бога? За толкова пари можеше да наеме луксозен апартамент в скъп хотел, а тези тук са го заврели в някакво ледено мазе, завит само с един тънък чаршаф, при това дори не в самостоятелна стая. Не му трябваше да се оглежда дълго, за да го осени мрачното подозрение, че промъкващите се нелепи и потискащо абсурдни мисли, в крайна сметка, се оказваха чиста истина. 
Намираше се в морга. В съседство лежаха трупове. И самият той беше не по-малко мъртъв от тях.
 Това така го шокира, че застина неподвижно като човек, събуден внезапно през нощта, който се опитва да успокои ума си, но не е способен да измисли какво точно да прави с него. Бавно осъзна, че вероятно причината за хаоса в мислите му е шокът, в който се намира, но пък той едва ли беше причината за това, че изобщо може да мисли в положението, в което очевидно беше.
„Значи това е – доплува до него една по-ясна мисъл и той я сграбчи както удавник сламка. – Това било да преминеш отвъд...” Фактът, че осъзнава смъртта си, изведнъж му се стори някак в реда на нещата. Ако имаше нещо, което наистина го подразни в случая, беше, че изобщо се е стигнало до това. Операцията си беше най-обикновена рутинна процедура – касаеше се за възпален апендикс, не за сърдечна трансплантация, да му се не види! Какви некадърници, просто не е истина! Да беше останал жив, щеше да ги съди до дупка!
 После внезапно се разстрои от абсурдността на последната си мисъл, ядоса се, а след това го обзе отчаяние. Огледа се безпомощно наоколо. Нямаше ни най-малка представа какво трябва да прави оттук нататък, за първи път попадаше в подобна ситуация. Поради високия пост, който заемаше приживе, никога не бе изпадал в безпомощно положение до такава степен, че да не знае какво да предприеме, и откри, че това може да бъде доста изнервящо. Опита се да разсъждава трезво и безпристрастно - и без това нямаше друг избор.
„Станалото – станало! – реши - На всеки може да се случи." Вече няма значение защо и как, важен е крайният резултат. Да видим сега какви ще ги вършим оттук нататък. Значи истина се оказа, дето разправят, че като умреш можеш да си видиш тялото отгоре. Мда, гледката не е особено приятна, заключи той, но това вече никого не интересува. Най-малко него – та той и приживе не се вълнуваше особено от външния си вид, камо ли сега. Външният му вид никога не е бил фактор за каквото и да било. Когато искаше да притежава някоя или нещо, имаше си достатъчно изпитани средства за целта. Разполагаше дори със своя тайна банкова сметка – само за лични цели и не помнеше да се е лишавал някога от каквото и да било.
 Точно мисълта за тази банкова сметка го стресна. Ама че работа, никой не знаеше за нея, дори адвокатът му. А нямаше да е лошо поне с него да беше споделил, за да може да реагира адекватно при една такава ситуация. Но човек не се замисля за тези неща, когато се чувства все още силен и здрав, въобразява си, че ще е вечен.
Жена му, естествено, чудесно би се справила и без онези пари, макар определено щеше здравата да се впечатли от сумата. Хубавичка сума беше, всеки би се впечатлил. Обаче беше редно тази сметка да излезе на бял свят, не за друго, а заради дъщеря му. Тя беше неговата най-голяма слабост и гордост. Тази година тъкмо замина да следва в чужбина, парите от сметката щяха да ú дойдат много добре.
Трябва на всяка цена да им кажа, развълнува се той и трескаво се заразхожда между масите, не може да няма начин да се свържа с тях. Малко ли истории за призраци беше чувал! Опита се да се разгледа, за да добие някаква представа за новия си облик, но беше разочарован. Долавяха се само едва забележими синкаво-сиви очертания и то, ако не прави резки движения. Иначе се размиваше във въздуха като дим, подет от вятъра.
 „Ще я видим тази работа” – реши и се измъкна навън право през стената. Беше достатъчно образован, за да е наясно, че като призрак няма нужда да ползва врати за целта.
 Почти веднага му стана ясно, че в този вид е много по-лесно да се рее, отколкото да върви. Можеше да го прави и със затворени очи – отдаваше му се чудесно, а и нямаше никаква опасност от неприятни сблъсъци. Минаваше с лекота през всякакви прегради, включително и хора. Изобщо не го усещаха, макар да събори шапката на един достолепен възрастен господин и чантата на забързана млада дама. Последната се позамисли, огледа се подозрително, почеса си носа и кихна, но това май беше единствената по-осезаема реакция от досега с него. 
 Втурна се вкъщи, все още не съвсем обезсърчен. Все щеше да намери начин да привлече вниманието им, кой би се справил с това по-добре от един призрак? Обаче изведнъж спря като закован, ококори се и изобщо се почувства така, сякаш самият той е видял призрак. Защото отсреща, в собствената му спалня бяха не кои да е, а жена му и собственият му адвокат. Макар да бе само един дух, ръцете го засърбяха съвсем реално и изпита силно физическо желание да удуши и двамата с голи ръце. Единственото обаче, което се случи, беше, че попадна сред вихър от голи тела, стенания и разхвърляни завивки и, в резултат, меко казано, се почувства съвсем не на място. Някак като съпруг, когото жена му пъха в гардероба, защото любовникът й звъни на вратата.
„Всъщност, защо ли изобщо ми пука?!” – презрително изсумтя и, в опита си да запази останките от разбитото си достойнство, с горда стъпка се понесе към вратата, като се постара да я хлопне силно след себе си. И почти успя, макар никой да не обърна внимание на това.
 „Секретарката!” – проблесна в ума му спасително. С нея бяха много, много близки, имаше всички основания да смята, че е влюбена в него. А беше чувал, че за влюбените контактите с духа на любимия са като детска игра, вероятно поради силата на чувствата.
Намери я с кръстосани крака пред бюрото, почти налапала телефона. Говореше с най-лигавото си гласче и очевидно не беше по работа. Докато я слушаше как се кикоти и го нарича „пухчо” и „котенце”, само дето не направи челна стойка пред нея на бюрото в опита си да привлече вниманието ú, но успя само да събори пепелника. Тя дори не обърна внимание, а той съвсем се оклюма, когато случайно мерна включения телевизор. Даваха разговор с някаква екстрасенска.
 Ами да, за старата леля на жена му открай време се носеха какви ли не легенди в тази връзка. Даже веднъж жена му го беше завела - насила, разбира се - и той, честно казано, нямаше много хубави спомени оттогава. В смисъл, че се беше отнесъл доста скептично към цялата работа и лелята го възненавидя от сърце. Много важно, помисли, сега е призрак и тя едва ли ще има нещо против да пообщува с него, та дори и само за да му докаже, че тогава никак не е бил прав да ú се подиграва.
 Едва откри малката ú съборетина на края на града. Чудно как някои хора прекарват целия си живот в подобна дупка; потръпна от погнуса. Старицата имаше клиентка и точно общуваше с някакъв дух, когато той надникна, та това доста го обнадежди. Очакваше, че тя ще усети присъствието му със своите свръхсетивни сензори, но нищо такова не се случи. Опита се да привлече вниманието ú след като клиентката си отиде, но като не успя се ядоса и я навика, че винаги е знаел каква голяма шарлатанка е, обаче и сам той не се чу. Изсули се навън с усещането, че е по-безпомощен и безплътен от струйка пара, и му се дорева.
 Изневиделица го връхлетя мъчителната мисъл, че никой и пет пари не дава за това, че е умрял. Животът си продължава, сякаш нищо кой знае какво не се е случило. Хората, които считаше за най-близки, сякаш напълно го бяха забравили и то още преди да е погребан, дето се вика. Уж беше влиятелен човек, уважаван, а май щеше да е единственият, който да пророни една искрена сълза на собственото си погребение. Ако изобщо призраците плачат, помисли си горестно.
 Внезапно чу квичене и нещо се замота в краката му. Погледна и с изненада установи, че е пуделът на жена му – необяснимо как, вероятно по навик, се бе озовал отново в двора на къщата си, и животинката... О, Боже!
Едва сега си даде сметка, че кучето го забелязва, въртеше опашка, весело подскачаше в краката му и полайваше приятелски. „Явно ти си единственото същество, което ме обича” – приклекна той и зарови ръце в къдравата му козинка, усетил влагата в очите си. И с удивление видя, че сълзите му съвсем истински мокрят муцунката на кучето и то ги облиза с горещото си езиче.