May 17, 2008, 6:48 AM

Андромеда 

  Prose » Narratives
637 0 0
4 мин reading

                                                        Андромеда

 

            Понякога, когато животът ме изчерпи до краен предел, когато светът се накъса на безброй дребни парченца и се разпръсне хаотично в непрогледния мрак, когато всички врати се залостят с трясък пред мен и не знам накъде да поема, ме спасява морето.

          Морето е нещо велико! Непонятно, всевластно, недостъпно, мистично, неподправено и прекрасно, то притежава невероятно великодушие към всеки, потърсил опора в дълбините на непроницаемата му мъдрост. Тогава морето проявява стаената си добронамереност и дава воля на своята съзидателна мощ! Тогава морето съгражда отново света. Чрез своите тайнствени, скрити истории, разказани с изразителен глас, то поражда отново стремежа в човека и го връща на правия път. Морето е сейф на паметта на земята!

          Обичам морето, защото то ме спасява! Обичам, когато морето разказва...

* * *

          Далече, далече, в забвението на прастари земи, чувам жалостен плач. Трогателен вой на вълни, писък на чайки, чак въздухът стене с единствена мисъл: "Боли!"

          Къде съм? Откъде идва тази всеобща печал? Дълго, замислено гледам безбрежната жива вода.

          Тогава съзирам скалата - далече в крайморската шир - назъбена, остра, ръбата. Под скалата - студени вълни. Но очите ми са привлечени от нещо неясно, някакво светло петно върху грубата снага на скалата. Какво е това? Сякаш изваяна статуя от морска пяна и мраморна твърд? Но... В нея съзирам лика на жена! Дивна, прелестна гледка! Върху скалата, сътворена причудливо от дланта на стихиите, окована незнайно защо, лежи тъй красива и нежна девойка, с поглед - устремен към морето. Кого ли очаква?

          В този миг се спуска вятърът. Той притичва наоколо и разпилява с дъха си косите от злато. Но, може ли... О, небеса! Каква изненада! Това не е статуя! Това е наистина прекрасна девойка, прикована здраво върху твърдата плът на скалата! Виждам ужас в очите й! Те наистина са устремени в морето, но таят смъртна уплаха. Ръцете, обтегнати в здрави вериги, не позволяват движение. В цялата обречена поза на безмълвната девойка крещи отчаяние. Вятърът продължава да си играе с косите й. Скалата ревностно я пази в своята студена прегръдка. Едри сълзи се отронват от взиращите се очи и като прозрачни кристали се търкулват към морската бездна. Въздухът плаче, съпричастен с болката и безпомощността на девойката. Вятърът подема плача и го разнася в пространството. Морето бучи. Надига вълните една подир друга и ги отпраща без пощада в брега.

              Жалостен стон се изтръгва от устните. Неизречени въпроси витаят без отговор. В мисълта на девойката от морските бездни се простират към нея пипалата на злото. Тя е обречена! Може би още миг и ще бъде отвлечена в непрогледната бездна! Като черни сенки пълзят към плътта й безпощадни чудовищни длани, жадуващи да впият острите си нокти в нея. Облаците се опитват да я прикрият в тъмните си тела, но не им достига мощ.

              На фона на цялата тази обреченост единствено синьото око на водата се опитва да потърси спасение. Водата е като старинна книга, в която може да се прочете всичко. И тя търси в своите записки спасителен път. Ще се намери ли някой, който да открие шифъра и да разкодира неистовия зов за помощ? В погледа на девойката откривам последна надежда. Може би очите й виждат зад преградата на измеримото онзи митичен герой, идващ да я спаси от незавидната й участ! Въпреки всичко, тя се надява. Разполага единствено с мисълта си и я устремява далече, над синята прозрачност на морската шир да търси своя спасител...

...

               Аз съм спасителят, а ти коя си, красива девойко? Кой те обвърза с тези тежки вериги и защо? Очите ти са толкова красиви, а са пълни с тъга и сълзи! Тялото ти е така съвършено, а е безжизнено като мъртвата скала, върху която е приковано! От теб се излъчва светлината на зараждащо се утро, а тъмни сенки се опитват да я угасят! Коя си ти, най-прекрасна от всички?

              До мисълта ми достигна тайнствен шепот, като напев от морски вълни: "Андроме-е-да-а-а..."

             Значи, аз съм Персей?

* * *

           Стоя на самотния бряг и слушам какво ми говори морето. Пред очите ми се разстила мъгла и в ситните пръски от разбитите морски вълни потъват чудни видения.

 

© Калина Томова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??