Тази двугодишна изолация никак не му пречеше. И преди си беше затворен вкъщи. Не обичаше шумните тълпи на улиците или събиранията в компании. Живееше сам и дори преди пандемията работеше он лайн. Твърдо беше решил никога да не се ваксинира. Имаше гадното усещане, че тази ваксина ще отнеме нещо от него.

С месеците сънуваше един и същ сън. Някъде от безкрая се появяваше мъж, който целият излъчваше светлина. Бавно престъпваше до огромен дървен кръст. Слагаше стълба и се качваше на нея. После разперваше ръце. При него долетяваха ангели с черни криле и го приковаваха към кръста... После всичко потъваше в мрак.

  Тази вечер всичко се обърка. Стоеше пред фоайето на голям магазин и гледаше щуращите се тълпи хора. Чудеше се, кого да помоли, да му купи един тостер, защото неговият изгоря.

Някой го хвана за рамото.

- Господине, вашите документи!

До него стояха двама полицаи. Подаде им личната си карта.

- Защо сте без маска?

- Ами, аз съм навън.

- Не сте навън, а влизахте в магазина.

- Не... Виждате, че съм отвън. 

- Сложи му белезниците, тоя ще буйства.

Единият полицай му изви ръката и белезниците бързо щракнаха.

- Имаш ли зелен сертификат?

- Не.

Другият вече пишеше нещо.

- Такааа, гражданинът е без маска и глобата е 300 лева, няма сертификат, още хиляда, оказва съпротива на служебно лице, това е подсъдно и може би съдът ще присъди обезщетение поне за две хиляди лева и плюс това принудителен труд. Излиза, че до тук си натрупа 3300 лева. Ще ти напишем актове и ще си по работиш, за полза роду, ако не се разберем, со кротце и со благо.

- Колко искате?

- Колега, две хиляди ще оправят ли нещата?

- Аде от нас да мине.

Имаше в себе си две хиляди, но това бяха всичките му пари до край на другия месец.

- Разкопчайте ме.

Преброи парите и им ги даде. 

Едното ченге си потърка с пачката брадата.

- Сега бегай и утре си шибни една ваксина, да станеш и ти човек.

Прибра се бесен и си наля пълна чаша уиски. После още една и още една. Беше пиян и взе идиотичното решение на другия ден да се ваксинира.

Заспа на креслото и отново сънува същия сън. Сега разпънатият му говореше нещо. Не чуваше. Видя само, как блестящи сълзи се стичаха по лицето му.

Събуди се схванат и набързо си направи кафе. Имаше гаден вкус в устата, а в главата му, сякаш думтеше каменотрошачка.

Облече се и с решителна стъпка отиде към болницата. Чакаше вече трети час да му дойде редът за ваксинация. Един човек преди него свършиха ваксините и съобщиха, че останалите трябва да дойдат утре.

Помисли си- "Може би провидението ми казва да се откажа?!"

Тъкмо се обърна да си ходи и сестрата подвикна след него.

- Господине, изчакайте има още една доза. Колегата я намери.

Момичето в бяла престилка го бодна. Не усети нищо. Просто лек сърбеж около мястото.

Отиде си у дома и започна да работи с компютъра. Почувства, че го втриса. Появи се болка в ръката и започна все повече да отича. През нощта вече се гърчеше, а буцата на рамото му бе, колкото ябълка и продължаваше да расте. Натъпка се с всякакви обезболяващи и сънотворни лекарства. По едно време задряма, но не сънува нищо. Предишният сън беше изчезнал.

На сутринта до такава степен болката го побърка, че взе макетното ножче, подгря го със запалката и дълбоко сряза кожата над издутината. Не почувства болка, дори кръв почти нямаше, но през дупката се търкулна някакво бляскаво камъче с форма на сълза. Взе го между пръстите си и го разгледа на лампата. Приличаше на диамант. После запуши сифона и натисна издутината. От нея започнаха да излизат едно след друго еднакви кристали. Близо една четвърт от мивката се напълни с тях.

Сложи един лейкопласт на разреза, събра всички камъчета в една кутия и с едно от тях отиде до бижутер на главната улица. Още щом го подаде ювелирът се разтрепера и сложи малка лупа на окото си. Гледа с нея близо десет минути и после се втренчи с едното си око към него.

- Ще го продавате ли?

- Първо ми кажете вашата оценка.

- Ако трябва да бъда честен, толкова чист и добре шлифован брилянт в живота си не съм виждал.

- Колко бихте дали за него?

Мъжът с лупата отново се вторачи.

- Сто и петдесет хиляди.

Настана продължителна тишина.

- Добре двеста, но повече не мога да кача, защото нямам и повече пари.

- Хубаво, ваш е.

 Излезе от ателието с торба пари.

В следващите дни продаваше, като луд, а цената на всеки камък достигна до половин милион.

Вече беше богат, безумно богат. Купуваше всичко, за което се сетеше. Никой вече не искаше да е с маска или да види сертификатът му. След това се опомни и започна да купува акции на същата фармацевтична компания, която беше произвела ваксината. Парите му се множаха с всеки ден и накрая беше един от най-богатите хора на планетата. Негови бяха повечето компании занимаващи се с лекарства и ваксини. От изгъзица си купи и билет за Марс.

Обаче имаше един много голям проблем. Раната около ваксината с всеки изминат ден ставаше все по-голяма, като черен кратер. Плащаше милиони на най-големите световни величия в медицината, но никой не можеше да му помогне. Правиха пластики, вземаха тъкан от глутеуса му, но след много кратко време черната дупка се появяваше отново и при това все по-голяма. Вече гърдите му и цялата ръка бяха черна каша.

Една нощ му стана много зле, край него се строиха десетина лекари и нищо. Той си умираше.

Затвори очи и към него вече летяха ангелите с черни крила. Хванаха го за ръцете и се устремиха надолу. Обърна се и видя отново Човекът на кръста. В нозете му стоеше друг и си говореше с него. Явно чуваше словата му.

Върху сатенените чаршафи лежеше мъртъв, един почернял труп и нищо друго. На врата му имаше платинена верижка с последния камък, брилянтна сълза.