17 септември 08:15

София, България 

Летище София 

Стоил чакаше търпеливо на изхода на Терминал 2 и наблюдаваше с досада забързания живот на летището. Хора с куфари се тълпяха пред гишетата за чекиране, една рускиня се разправяше на висок глас с двама полицаи, за това че и липсва паспорта. Служител облечен с анцуг , опаковаше куфари с найлон. Този, кой по дявлите го пусна тук със анцуг? Стъклата бяха мръсни, конструкциите по тавана провиснали тук-там, апаратите за плащане на паркинг не работеха, никой не се усмихваше. От опит знаеше, че тоалетните са мизерни и миришат.

Чудеше се, как е възможно да имаме най-грозното и мръсно летище в Европа. Самолета от Рим беше кацнал преди 39 минути и първите пасажери вече излизаха. В ръка държеше луксозно кожено куфарче Montblanc и нямаше търпение да се отърве от него. 

Видя го да идва. Микеле. Добре сложен, с гъвкава походка на пантера, смолисто черна чуплива коса, бяла риза, черни обувки, италиански костюм - красавец. Единствено грозният белег под лявото му око, надолу по бузата, издаваше, че идващият не е светец.

  - Чао, Стоил, коме стай? - поздрави италианеца в типичният си стил. 

  - Чао, Микеле - Стоил се огледа и му подаде черното куфарче. Никой не ги подгони, никой не стреля по тях, никой не ги арестува, което бе добра новина. 

Микеле се усмихна широко, повдигна го леко и го разклати, все едно го претегля 

  - Всичко ли е тук?

  - Разбира се, Амико. Съмняваш ли се? Парите, ключа за колата, документите и пистолета. 

  - Брависимо Стоил - Микеле го потупа приятелски по рамото - и предай много поздрави на Шефа си ! Ок? - след което отмина и тръгна към паркинга да намери черното BMW, което го очакваше паркирано някъде там. Слънцето вече беше изгряло над Витоша. Обичаше този град. Напълни гърдите си със свежият планински въздух. Предстоеше му един прекрасен ден. 

*****

17 септември 08:15

София, България 

Някъде в ж. к. "Дружба" 

Слънцето се опитваше упорито да проникне през малките пространства между стената и пердетата на тъмната, студена стая. Неоправено легло, дрехи по столовете и пода, недоядено парче пица, стоящо на малка олющена масичка незнайно от кога и тежък, застоял въздух, допълваха мрачната картина. 

Не му пукаше. Нито за слънцето, нито за стаята, нито за хапчетата които трябваше да пие. Най-вече за гадните хапчета. Мразеше ги. Правиха го слаб. Даваха му ги, за да бъде слаб, за да го контролират. Да! Те го следяха, денонощно. Затова не дърпаше никога пердетата и не отваряше прозорците. Затова и изхвърли гадните, зелени хапчета. 

Всички те се опитваха да го смачкат, но той не беше вчерашен. Беше хитър. 

Натискаше ядно клавиатурата с тънките си женствен пръсти. Последно послание:

" Денят на страшният съд настъпи. Днес ще си платите. Всички! " 

Но те бяха толкова глупави, че нямаше да му обърнат внимание. Както не обръщаха внимание на всичките му предупреждения досега.  

Но всъщност, така е по-добре. 

Взе пистолета. Допира до студения метал и тежестта на желязото му вдъхнаха чувство на сила и сигурност. 

  - Аз съм Вашият Бог. Аз идвам за Вас! - гласът му беше тайнствен и дълбок, все едно идваше от отвъдното. 

Вдигна го и се прицели в снимка закачена с габърчета на стената. Снимка на която, се усмихваха група момчета. 

Сатанинската татуировка на дясната му ръка, изобразяваща обърнат пентаграм с козя глава, три шестици и изображения на черепи в основата на всеки пръст, подхождаха някак естествено на оръжието, което държеше. 

Харесваше му. Усмихна се. Беше време копелетата от класа да страдат. Унижаваха го. Подиграваха му се. Преследваха го. Дори сега се опитваха да го следят. Дори тук. Но днес щяха да си платят. 

О, да! 

Пламен прибра пистолета в избелялата, зеленикава раница. 

Чувстваше прилив на енергия. Най-сетне щеше да им покаже. 

Облече суйтчера. Качулката покри ангелски красивото му и нежно лице, наметна раницата и излезе. 

*****

17 септември 09:00

София, България 

Болница "Пирогов" 

Болниците си имаха своя миризма. Онази странна смесица на дезинфектант, болна плът, лекарства, смърт и напрежение. Сякаш естествено допълвана от студената светлина на трептящи луминисцентни лампи и пропиващата хлад на дебели бетонни стени. Взря премрежен поглед към часовника на облепената с бели фаянсови плочки стена в приемната болнична стая на спешното отделение. Девет часа. Не можеше да повярва. Господи, не е възможно! Опипа превързаната си глава. Болката беше непоносима. Но не знаеше коя болка - дали тази от удара в следствие на катастрофата или от истерията, която изпитваше от провалената среща. Точно сега, точно в 09;00 трябваше да прекрачи прага на "HOSHIKO TECHNOLOGY". 

Срещата на живота и. Толкова години подготовка, толкова мечти, надежди и усилен труд. И някакъв идиот да се блъсне в шибаното такси. Не стига това, ами и телефона и изхвърча и се счупи. Освен, че не можеше да отиде на срещата с японеца, не можеше и да се обади, за да предупреди. Ужас !

Около нея търчаха сърдити, медицински сестри, отегчени младежи с бели престилки, бутаха носилка с издаващ болезнени звуци строителен работник, който си беше срязал ръката с ъглошлайф, възрастна циганка надаваше вой до небесата, незнайно защо, а санитарка чистеше пода със спокойствието на тибетски монах. 

- Госпожо Петрова - чу гласът на дежурния лекар. Беше голобрад и хубав младеж- ще се наложи да Ви направим допълнителни изследвания. Имаме съмнения за сътресение на мозъка и за счупване на ключицата.

 - По-добре направо ме убийте, докторе! По-добре ме убийте! - точно сега и се искаше земята да се отвори и да я погълне.

*****

Следва...