Из космосът се носи слух и само децата хващат му вяра: има вятър, космичен вятър, който вее отвъд всички небеса. Щом чуят това, физиците се разчертават по своите тесни дъски с още по-голяма убеденост, а очите им започват да шарят с още по-стръвнишки бяс. Ала космосът знае неща, които няма кой да пресметне и няма как да се научат: сред вихрите на космическия вятър, в безбройните посоки на неведомите му пътища, се носят невиждани от никого мъже – архиментарите, космическите клошари.
Тъп звук дойде от вакината и прокънтя в Utera. Сардияна вдигна глава и пресрещна непоносимата тъма на безкрайната вселена. Десетки хиляди космически контейнери, безжизнени и студени, продължаваха да потъват в нея. И тогава, сякаш от нищото, проблесна фантазия! Стоманеното стъкло на вакината изчезна, все едно се стопи, и на мястото му се появи фигура. Ах, какво се случваше? Що за призрак си играеше с девичето съзнание?
Сардияна видя широка черна дрипа вместо защитен костюм. Съзря огромна глава и страшна, ветри ...