Из космосът се носи слух и само децата хващат му вяра: има вятър, космичен вятър, който вее отвъд всички небеса. Щом чуят това, физиците се разчертават по своите тесни дъски с още по-голяма убеденост, а очите им започват да шарят с още по-стръвнишки бяс. Ала космосът знае неща, които няма кой да пресметне и няма как да се научат: сред вихрите на космическия вятър, в безбройните посоки на неведомите му пътища, се носят невиждани от никого мъже – архиментарите, космическите клошари.

Тъп звук дойде от вакината и прокънтя в Utera. Сардияна вдигна глава и пресрещна непоносимата тъма на безкрайната вселена. Десетки хиляди космически контейнери, безжизнени и студени, продължаваха да потъват в нея. И тогава, сякаш от нищото, проблесна фантазия! Стоманеното стъкло на вакината изчезна, все едно се стопи, и на мястото му се появи фигура. Ах, какво се случваше? Що за призрак си играеше с девичето съзнание?

Сардияна видя широка черна дрипа вместо защитен костюм. Съзря огромна глава и страшна, ветрилообразна брада. Отстрани заплашително стърчаха чорлави коси, а в средата се въртяха черни, въглени очи. В ръцете на изникналия от космоса призрак светеха два чудновати диска с широки отвори, а голите и възкриви пръсти бяха пъхнати в тях и присвити върху чудната им материя. Единият диск беше от злато, а другият от сребро. Сардияна знаеше, че пред нея стои Архиментар – нечестивият мъж.

Обществата из всички населени светове бяха приели понятното и отхвърлили непонятното. Ветровете и теченията, които не подлежаха на контрол, бяха отритнати в открития космос, там те образуваха въртоп, вихър. Този вихър се наричаше Шуг, нечестивото течение. Затова и хората от всички населени светове наричаха Архиментарите – Шуг.

Архиментарят скочи в Utera, а стоманеното стъкло на вакината отново се появи иззад гърба му. То сякаш никога не бе помръдвало от мястото си. Сардияна се скри изпод една пресирана купчина от вълна, пластмаса и метал. Наблюдаваше случващото се със затаен дъх. В един момент светът на Utera я надмогна и обезчувственият й корем се разкъса, от него потече кървава гной. Заразата неусетно рушеше тялото на младата жена.

Архиментарят огледа обширните пространства на Utera – вътрешността й бе изпълнена почти без остатък. Сардияна бе чувала, че когато космическият вятър е в своя върховен вихър, започва лудешки да свисти. Всички мълвяха, че това е песента на Шуг, ала никой не бе я чувал досега. Но днес на една несретна пътница, погубила се в търбуха на зловонната Utera, й предстоеше да чуе ужасната песен на Шуг, както и да види дивния му танц.

Архиментарят повдигна дясната си ръка, а златният диск проблесна в безброй светлини. Бавно се завъртя в ръката му. Първите бали, купища и редици от неизброимия отпадък започнаха да се повдигат, сякаш се разрастваха и Сардияна разбра, че боклукът се декомпресира. Свободното пространство в космическия контейнер застрашително намаляваше. Тогава Архиментарят отскочи от мястото си, отблъсна се от едната стена на Utera, задържа се насред празното пространство, издигнат над всичко и без да се опира никъде, запя с безумен глас:

- …шшшшуг… Ха. Аз съм Шуг! Влитам-връхлитам, на душите ви налитам. И търся! Какво? Търся си невеста, бяла невеста със сини очи – като небето, като морето, като на несметното сърцето. Хей! Търся си черна робиня за моята дяволита, свещена любов, шшуг!

Изведнъж светлините по златния диск придобиха форма. Превърнаха се в ярки символи и от тях се стрелнаха безкрайно тънки лъчи. Те огряха разстлания боклук, като подскачаха отгоре му. Търсеха нещо. Архиментарят се впусна, окрилен от песента си, сред цялата грозна гмеж на Utera.

- …шшшшуг… Хей. Аз съм Шуг! Дори когато давам, аз давам-давам-вземам-вземам, шшуг! И затуй аз мъж не съм, охо, мъж не съм, къде ти… Аз съм Шуг, момче с огнени мечти! Аз съм суетен, мрачен и зъл, алчен, горделив, също и подъл. Ех, аз съм умен, умен-безумен и търся невеста, нали знаете каква, ха! шшуг…

Архиментарят потъваше в сметта и изникваше от нея, ровеше в дълбините й и я обръщаше безспир. Сардияна видя най-отблъскващото безформие, което можеше да съществува. В очите й се вбиха прогнили храни и размазани части от човешки и нечовешки тела. Тя видя твърди предмети, лепкави предмети, ужасни предмети. Пред погледа й се редеше гадост, стичаше се бълвоч, капеше слуз. Сардияна усети как съзнанието й се докосва до лудостта. В същото време Архиментарят не спираше да прелита, плува и разтваря всяка частица от космическата смет.

- …шшшшуг… Ха. Аз съм Шуг! Джентълмен с дреха от коприна те целува, ах, но жената в теб знае, това не струва, шуг. Аз целувам, ти изтляваш, шуг-шуг, и линееш-тлееш, и мигом теб те няма, ха. С черната си дрипа ветровете вея, по-грозен от мене няма, ала съм прекрасен, ох! шшуг… 

Изведнъж Архиментарят сведе дясната си ръка, а златният диск възвърна разпратените си лъчи и спря да се върти. Тогава той повдигна своята лява ръка. Сребърният диск на свой ред започна да се върти, появиха се нови символи, някак по-овални и ефирни от тези на златния диск. Меката им светлина се превърна в лъчи и бързо обходи декомпресираните отпадъци. Може да се каже, че те не докосваха разхвърляния боклук, а мило го галеха. Но с могъща сила го компресираха отново. Архиментарят се понесе над боклука, който отново заспиваше в собствената си прегръдка. Ала песента на Шуг не спираше:

- …шшшшуг… Ха. Аз съм Шуг! Омразата ми е все наяве, гневът ми е най-присъщ. Аз съм Свети Ярост и лудея-беснея, в сърцето ти вилнея, моя любима бяла невеста със сини очи. Аз тъкан-съм-изтъкан от нечестивини безброй и прахосвам цели легиони, ала търся си невеста-крепост, за да ми е черна робиня, ех! шшуг…

Архиментарят повдигна отново златния диск. Сардияна усети как купчината, под която се бе скрила, се разраства. Вълната се преобразува в износен пуловер, пластмасата се оказа празна кутия за сандвичи, а металът се превърна в старинна сабя, върху нея бе изписано с красиви букви непознато име – Malisidia. Търсенето на Архиментаря продължаваше:

- …шшшшуг… Ха. Аз съм Шуг! Очите ми отвори, страстите затвори, що достигат всяка протрита и лустра душа, шшуг! Аз съм кънтеж, любовен брътвеж, свежо дихание, прахосно послание. Аз съм невидим, търся прозирна. Шшшуг! Моят свят е оргия-гуляй, не-трае-не-бива, започва сега, завършва сега. Моят свят си ти, ще те прахосам-копнея, прострелян-живея от твоите сини очи, ах! шшуг…

И тогава нещо бодна петите на Сардияна и загря ходилата й. Издигна се по краката й, отпусна коленете и разклати бедрата й. Сетне подскочи и се озова върху гърдите й. Сардияна видя как символите на златния диск танцуват върху нейното тяло. Обзе я хлад и топлина, чувстваше се ведно обгрижена и изоставена. Сякаш някой бе безмерно нежен с нея и в същото време я притискаше и разтваряше до смърт. Спомени нахлуха в нея: невидяната никога майка, винаги силният баща, детските игри, колебанията и безразсъдната смелост. Сардияна съзря бъдещото си, разветите си коси и синята лавина в смелите си очи. Видя се да бяга и да лети, пред очите й се разгръщаха милиони светове, които тръпнеха при мисълта за нея. Съзря безброй мъже, които изгубваха умовете си, щом тя се стовареше в сърцата им. А Шуг не преставаше да пее:

- …шшшшуг… Ха. Аз съм Шуг! Чувство без име към теб ме влече, към теб ме влече и сърцето сече, моето грозно, ала прекрасно сърце. Имал съм жени, ала нямал съм невеста. Туптежът на всяка докосвах, докосвах-прахосвах. От моята обич, любов несравнима, всяка една ставаше зла-приказлива, алчна-свадлива, истерична-прахосна жена. Шшшуг. С език подемам, свойски си вземам, мигли припърхвам, очи си разтварям, въглени врящи, врящи-въртящи, а несметното се свива, свива-присвива, линее-бледнее и вече го няма, навеки го няма, шшуг. У мене няма драма, няма мелодрама, обичам като мъж, ала съм момче с огнени мечти. И безумен-впиянчен, впиянчен-вманячен, идвам-налитам, влитам-връхлитам с моята дяволита свещена любов. Аз съм Шуг, в мене болест няма, ала съм зараза. Ще е моята сянка, сянка-осанка, над теб и у теб, моя бяла невеста със сини очи, като морето, като небето, ех. Търся си, търся черна робиня, шшуг!

За миг Сардияна си помисли, че съзнанието й ще се разхвърчи във всички времеви посоки, а тялото й ще се разпадне в пространството. Но изведнъж златният диск притъмня, а един плътен като юмрук глас завърна ума й в настоящето:

- Жено, кой космос тук те завлече?

- Ами аз… търся нещо – едва промълви Сардияна.

- И намери ли го? – иронично попита Архиментарят.

- Не. Но ще го намеря – твърдо отвърна Сардияна.

- Ако не умреш преди това – безразлично заключи Архиментарят.

След това се извърна, загледа се в далечния край на Utera и насочи златния диск към него.

- Хей – провикна се Сардияна – ти… кой си?

- Кой мислиш, че съм? – попита страшният мъж, а боклукът в края на Utera се премяташе и без съпротива разтваряше вътрешностите си.

- Ти си космически клошар, един от Нечестивите мъже.

- Така ли ни наричат?

- Да, така ви наричат. Всички се страхуват от вас и не разбират за какво се ровите в космическите контейнери след като съдържанието им е рециклирано до най-последния възможен предел и вече е напълно непотребно.

Из космосът се носи слух и всички му се маят: Архиментарите преравят всяка Utera и търсят нещо, но какво е то, никой не знае. Някои твърдят, че си търсят храна, защото Нечестивите мъже са хора, които отказват да работят в нормалния свят и затова нямат средства, с които да се прехранват. Други не се съгласяват с това твърдение и заявяват, че космическите клошари търсят органи, с които да заместят празните си тела, защото някога, преди години в тяхната младост злото било изяло сърцата им и затова те се превърнали в Нечестиви мъже. Трети, най-непосредствените, казват така – Архиментарите търсят архименти. Но какво е това архименти, космосът не знае.

- Търсим млади момичета, които да задават въпроси, чиито отговори няма да разберат.

Сардияна се изправи и доближи Архиментаря. Сребърният диск вече затваряше боклука в познатия, безкрайно сплъстен вид.

- Какви са тези дискове? Не съм чувала за тях.

Архиментарят наместо да отвърне, подхвана със златния диск нова партида компресиран боклук.

- Тайна ли е? – запита плахо, но и възбудено Сардияна.

- Ние нямаме тайни – отчетливо рече Архиментарят.

- Така ли? – язвително възкликна Сардияна. – А аз си мислех, че при вас всичко е тайна.

- Тайни, жено, има във вашия обикновен свят. Там, където сърцата туптят, без да пеят, а умовете бръщолевят, без да мислят. Ние не се нуждаем от тайни.

Изведнъж Сардияна усети болка, Utera се завъртя пред очите й. Тя се изви назад и се строполи. Синият защитен костюм се беше разтворил и огромна гнойна топка висеше от корема й. Сардияна усети как крайниците й изтръпват, а съзнанието изгубва устоите си. Стон се откъсна от устата й.

- Изгубена съм… ще умра… преди…

Архиментарят се извъртя и погледна утробата на Сардияна. Повдигна поглед и се взря в очите й. Две вселени се пресякоха, една изпълнена със сила и друга преливаща от копнеж.

- Разкъсът – рече глухо Архиментарят, –  краят на всеки възел.

- Какво? – на пресекулки и сред нетърпима болка попита Сардияна.

- Това е участта на всички вас, хората-от-обществата.

- Не разбирам – едва промълви Сардияна. – Аз… аз съм тук, защото…

- За да умреш, мила – изрече очевидното Архиментарят. – Вие, пълчищата от светлите страни на Вселената умирате, живеейки. Виждаш ли какво има около теб, сляпа жено – смет, боклуци, това си ти!

- Какво говориш, безумнико, не разбираш ли, че съм заразена. Моят баща умря от същата зараза.

- За това говоря, ти умираш от мига на своето зачеване. Още тогава в теб е започнала да попива заразата на мисленето във възел.

Плътта от корема на Сардияна се разпадаше, превръщаше се в нишки, които изпадаха между пръстите й.

- Вие, милеещите за себе си същества, не осъзнавате, че погубвате живота като превръщате тъканта му в кост, че изстисквате свободата му и я превръщате в убедеността на своята реалност. Всичко, което противоречи на вашата истина, бива низвергнато и забравено. Затваряте се в пашкул, пристягате се във възел. Но винаги идва ден, в който възелът се разхвърча на безброй части, това е Сомонежа – денят на Разкъса!

Сардияна се уплаши, може би повече от думите на Нечестивия мъж, отколкото от безнадеждното си състояние.

- Помогни ми, Архиментарю, помогни ми. Мислиш ли, че милея за себе си. Та аз съм в Utera, а не в междузвездния бутик.

Шуг обърна гръб на нещастната жена и продължи да преравя боклука със златния си диск. Сардияна се надигна на лакът и с последните си сили се провикна:

- Хей, Нечестива душо, научи ме как оцеляваш в този прокълнат свят, спаси ме и аз ще ти се отплатя.

Архиментарят не чуваше думите й. Явно не открил това, което търсеше, той започна да сгъстява със сребърния диск поредния участък с декомпресиран боклук.

- Ако ме спасиш, Дяволе, аз ще ти помогна да откриеш това, което търсиш. Чуваш ли ме, каквото и да представляват твоите пусти архименти, ние двамата ще ги открием.

Архиментарят се разсмя. Символите по сребърния диск просветваха по повърхността на сметта и сякаш я оживяваха, но бързо я напускаха, щом тя се свиеше и добиеше стария си вид.

- Ей, безсърдечен пустиннико, не виждаш ли, че дисковете ти не могат да открият нищо, а кой знае откога ги въртиш пред черната си муцуна във всяка Utera, която срещнеш.

Щом чу това, Архиментаря извъртя изпънатата си ръка, извърна тялото си и светлината на сребърния диск се плъзна по стените на Utera, символите му изписаха наниз от незнайни слова и накрая лъчите им се спряха върху лицето на Сардияна. Тя изпищя, хиляди съдби проникнаха в съзнанието й, слети в безумно единство. Сетне сребърният диск се спусна по тялото й, блещукащите му лъчи погалиха зеещия й корем. Духът на Сардияна започна да се завръща, сили отново изпълниха тялото й, а сърцето й затуптя с ясен ритъм. Изведнъж защитният костюм възстанови целостта си, а коремът й отново бе здраве и свежа плът. Сардияна, неосъзнала докрай своето спасение, се изправи.

- Как ти е името, Архиментарю?

- Шуг. Нали и ти така смяташ?

- Шуг значи “нечестив”, аз искам да науча истинското ти име.

- Защо ти е моето име, жено? Аз съм сън, мрачен призрак. Ти ще забравиш и срещата ни, и името ми.

- Ти спаси живота ми със своите чудновати дискове. Сега искам да спасиш и душата ми.

- Едва ли мога да ти помогна повече, бъбрива жено.

- Можеш. Моето име е Сардияна.

- Сардияна ли? Ха, много интересно. Това име не значи ли “Злата красавица”?

- Точно това значи.

- Е щом е така, приятно ми е, Сардияно, аз съм Шуг. Таромануг Шуг – Архиментарят се усмихна. – Какво търсиш на Utera, зла красавице? Не мисля, че си се довлякла тук заради архиментите.

- Аз търся своето дете!

Усмивката на Архиментарят изчезна, очите му, подобно на двата диска в ръцете му, проникнаха иззад нейните.

- Няма какво да прави твоето дете в Utera.

- Мислиш ли? А чувал ли си за патриарсите?

- Да, срещам ги понякога.

- Какво? Как така ги срещаш? – недоуми Сардияна.

- Ако почакаш, скоро ще разбереш – двусмислено рече архиментарят и добави. – И какво за тях?

- Те изтръгват децата на самотните жени и ги низвергват в Utera.

- Фетусите – бавно и някак болезнено рече Архиментарят.

- Точно така. Фетусите – повтори Сардияна. – И един от тези фетуси е моето дете.

- То не може да оживее, дружке Сардиано, дори и да го откриеш. Нали знаеш това?

- Аз знам много неща, друже Шуг, но инстинктите ми знаят повече. Сега те водят моето съзнание.

- Хм – замисли се Архиментарят, – вярно е, тук, в Utera, има органи, части от тела и дори цели тела, а аз, Сардияно, не искам да отчайвам сърцето ти, но ще ти кажа, че няма смисъл да търсиш своя фетус. Уверявам те, няма да го откриеш.

- Така ли мислиш? Тогава нека аз те попитам нещо, чий шанс е по-голям, аз да открия своя фетус или ти – твоите архименти?

Гърленият и дори страшен смях на Таромануг Шуг прокънтя в Utera. Двата диска просветнаха за миг, сякаш и те следяха разговора между мъжа и момичето, и изразяваха своето отношение към страстите в него.

- Аз, дружке Сардияно, имам представа как би могъл да изглежда твоя фетус, виждал съм безброй от тях, но ти, мила моя, нямаш ни най-малка представа какво е това архимент.

С блеснали очи и издадена напред челюст Сардияна пристъпи към грамадния нечестив мъж, като изрева гневно изпод могъщата му гръд:

- Аз търся своя неузрял плод! Как мислиш, струва ли си това?

- Не ме интересува дали си струва – повдигна пренебрежително рамене Нечестивият мъж.

- Така ли? Може би твоето търсене е по-важно? Може би търсиш нещо по-ценно от мен? – тогава Сардияна зададе единствения значим всред целия космос въпрос – Кажи ми, Архиментарю, що за дивотия е това – архимент…