Нощта напредва, хралупките отсреща гаснат една по една. Разкош.
Децата ги няма, котките похъркват. Седя си на перваза, смуча бира и се наслаждавам на щурците. Пукнала съм си на котлона дузина люти чушки, накиснала съм ги обилно в мазнотийки и чесън, миш-машът ми е готов, както и половинка хляб, препечен и намазан с масълце.
Вечеря, възглавница, „Валс в тъмнината”. Сега е момента да прочета някой ред, че през деня се не трае в тоя зверилник – я мачка ми гризе страницата, я моичките се влачат за косите, я кучето скимучи...
А-ха да стана, че ме боли задникът вече /циментът – твърд, задникът – два кокала остри/, разкършвам кръста, опъвам краци и какво да видя? Ей там, над коленцата баш, се нагънали едни кожички... Аааааа, НЕ! Търча към огледалото, обзета от ужас, изхвърляйки по пътя и останалите дрехи.
Ами, не е халюцинация... ТАМ СА СИ! Прикляквам. Малииии - квадрицепс кат’ камък, прасец – да ми завидят сите римляни! Изправям се – коленцата пак се мръщят! Получавам първа паническа атака. ...