Протягам ръка в мрака и напипвам дръжката на пистолета ми. Вдигам го, свалям предпазителя, опирам го в слепоочието си и натискам спусъка. Оръжието изщраква, но не произвежда изстрел. Опипвам барабана. Някой е извадил всичките куршуми. Шибаняци... Човек вече не може да си пръсне шибаната глава на спокойствие. Защо ще помагаш на някого, който не го иска, няма нужда от проклетите ти съвети? Да помагаш на ум, който вече е размислил и е готов да умре, жадува да изпусне последния си дъх и да се предаде на вечната тъмнина. Скапани копелдаци...
В стаята е толкова тъмно, че за секунда имам чувството, че съм ослепял. Разбира се, това не беше така. След секунда при мен влезе сестра ми Катя, която носеше свещник със себе си. Дългата ù руса коса се беше спуснала върху раменете ù, а очите ù бяха подпухнали, явно от плач. Стана ми мъчно за нея, но не чак толкова. Знаех, че веднъж щом успея да се освободя от оковите на тялото си и позволя на душата ми да полети отвъд звездите, вече нищо няма да има зн ...