Протягам ръка в мрака и напипвам дръжката на пистолета ми. Вдигам го, свалям предпазителя, опирам го в слепоочието си и натискам спусъка. Оръжието изщраква, но не произвежда изстрел. Опипвам барабана. Някой е извадил всичките куршуми. Шибаняци... Човек вече не може да си пръсне шибаната глава на спокойствие. Защо ще помагаш на някого, който не го иска, няма нужда от проклетите ти съвети? Да помагаш на ум, който вече е размислил и е готов да умре, жадува да изпусне последния си дъх и да се предаде на вечната тъмнина. Скапани копелдаци...
В стаята е толкова тъмно, че за секунда имам чувството, че съм ослепял. Разбира се, това не беше така. След секунда при мен влезе сестра ми Катя, която носеше свещник със себе си. Дългата ù руса коса се беше спуснала върху раменете ù, а очите ù бяха подпухнали, явно от плач. Стана ми мъчно за нея, но не чак толкова. Знаех, че веднъж щом успея да се освободя от оковите на тялото си и позволя на душата ми да полети отвъд звездите, вече нищо няма да има значение, освен Вечността. И аз и тя ще станем едно, и ние ще сме всичко, и всичко ще бъде нас двамата. За Вечността говоря.
Катя остави свещника на масата до вратата, седна до мен и ме прегърна. Започна да се тресе от плач и да хлипа. Аз я целунах по главата и ù казах да не се притеснява за мен,
- Ти ли изпразни пистолета ми? – запитах я аз.
Тя стана, зашлеви ми шамар и хлипайки излезе от стаята. Всички в семейството ми се надяваха да имам психични отклонения и да успеят да ме излекуват. Това се случи след първия ми опит за самоубийство. Куршумът мина през цялата ми проклета глава, а единственото, което ми стана, е че ослепях за 1 месец. След това се оправих. Представяш ли си скапания ми късмет... Да не успея даже да си пръсна главата като хората, и то от 5 сантиметра разстояние. Ей на това му викам аз неудачник. Намериха ме в локва кръв и всички решиха, че съм мъртъв. За момент се зачудих дали да не ги оставя просто да ме погребат, но когато чух как майка ми и сестра ми проклинат Бога и се молят той да е милостив и да ги убие на място, реших да дам признаци на живот. Тропнах с ръка по пода доколкото имах сили. С лявото ухо не чувах нищо – изстрелът беше спукал тъпанчето ми. Болката беше неописуема, но и сладка. Лежах на пода и се надявах най-накрая да умра, но и това не се случи. След 10 минути ме откараха в болница, където ми казаха, че съм извадил небивал късмет. Смях се, докато не ме заболяха гърдите. Късмет... тъпанари. Щях да съм извадил небивал късмет, ако куршумът ме беше отпратил във вечните ловни полета, а не да мине през цялата ми тиква, без да докосне нищо съществено. След като се възстанових напълно, ме пуснаха да си ходя. Баща ми веднага ме взе от болницата и ме закара на психиатър. През целия път мълчеше и гледаше право пред себе си. Обвиняваше ме, че съм такова малодушно мекотело. Обвиняваше и себе си, най-вероятно. Родителите са си такива – все търсят вината в себе си.
- Татко... не си виновен ти. Нито ти, нито мама.
Баща ми ме изгледа, каза ми да не говоря и продължи да шофира все едно нищо не съм казал.
Щом стигнахме при психиатъра, баща ми слезе от колата и без да ме поглежда, ми посочи вратата на доктора. Почувствах се, сякаш съм торба с лайна. Влязох при него и си поговорихме час и половина. Оказа се, че нямам психични отклонения, освен огромната нужда да спра да съществувам. Не си спомням как го нарече проклетият психиатър, ама пък ми беше все тая. Каза ми, че ще ми изпише успокоителни. Аз му отвърнах, че ще изпия цялото шише с литър водка. Той въздъхна и излезе да поговори с баща ми. След това той никога не беше същият.
Чувствах се адски виновен. Вече дори не си спомнях защо исках да умра. Просто знаех, че е така, и че имам нужда да си пръсна главата, или да се удавя, или да се натъпча с миша отрова, или пък да скоча от балкона ми... Баща ми се погрижи за всичко – решетки на всички прозорци, махна всички остри предмети от стаята ми, и ми забрани да ходя където и да било. Аз, разбира се, реших да се подчиня. Все пак ми е баща.
Бях затворник в стаята си. Не ми пукаше особено – така или иначе нямаше къде да ходя, с кой да се видя, или пък изобщо да правя нещо извън дома ми. Просто лежах на леглото си и четях по цял ден. Имах внушителна колекция от научно-фантастична литература и ù се отдадох. Четях, докато очите ми не се затворят от умора, а щом се събудех, хапвах набързо и продължавах да чета. В един момент вече имах чувството, че светът около мен е илюзия, че светът в книгите е единственият истински свят. Ами да. Кой би могъл да каже кое е реално и кое не е? Според мен Франкенщайн и господин Хайд са сто пъти по-реални от всички празноглавци извън стаята ми. Явно наистина бях асоциален... Сестра ми понякога идваше да ме види. Носеше ми сладки, или пък някоя нова книга. Понякога си говорехме, но тя винаги успяваше някак си да стигне до там, че да ме пита защо не искам да живея повече. Стигнеше ли дотам, аз винаги потъвах обратно в моя свят. Тя винаги плачеше след като ме посещаваше. Затова един ден просто заключих вратата на стаята си и не пуснах никой да влезе 3 дни. След това вече нямах сили да стана от леглото и бях принуден да се върна в света, който толкова мразя, за да хапна нещо, Тялото ми беше в агония от глада. Започнах да се влача към първия етаж, но бях толкова изнемощял, че паднах по стълбите.
Свестих се в болницата. Отново съм бил извадил късмет. Проклети скапаняци... Аз даже не съм се ОПИТВАЛ да се самоубия! Този път... Този път беше просто добро стечение на обстоятелствата и отново липса на късмет. Помолих докторите да ми дадат няколко кубика морфин. Започнах да ги лъжа, че главата ме боли адски. Те ми се намръщиха и ми казаха, че играта със собствения ми живот е най-низкото нещо, което са виждали в кариерата си. Казах им да си го начукат. Оведомих ги, че ще си набавя морфин на черно и ще си набия най-голямата спринцовка, която намеря, право в сънната артерия. Те не ми отвърнаха. Обърнаха се и излязоха от стаята ми.
Лежах ядосан и размишлявах. Никога не съм обичал наркотиците. Те са просто още една причина да ненавиждам проклетия свят извън стаята ми. Но пък... ако няма как иначе да умра, бих пробвал със свръхдоза морфин или хероин. Поне няма да усетя нищо. Просто мозъкът ми ще изключи и ще изпадне в кома, а щом отровата достигне централната ми нервна система и спре сърцето и белият ми дроб, просто ще умра. Без да усетя нищо. Предполагам, де... Също идейно е да налапам някоя ръчна граната и да си взривя проклетата глава, само че откъде ще намеря ръчна граната, мътните го взели...? Тц, не, изстрел в главата е доста по-лесно. Знаете ли защо евтаназията не е легална? Ами защото доста народ ще си иде от тоя свят. От тоя проклет, проклет свят...
Как се обърка всичко...? Спомням си, че когато бях дете, всичко беше нормално. Играех навън с другите празноглавци от квартала ни. Играехме на футбол, бейзбол, играехме на най-различни игри с карти, състезавахме се с количките ни с дистанционно управление и какво ли още не. В училище никога не съм бил сред най-умните деца в класа, но не може да се каже, че бях някой тъпанар, който не знае хич нищо. Защото имаше и такива, но аз не бях от тях. Веднъж едно момиче от съседния клас дойде при мен, целуна ме и ми каза, че е влюбена в мен. Бях шести клас тогава и не можете да си представите трепета в душата ми, щом чух тези думи. Тя не беше някоя красавица, но беше страшно чаровна и имаше прекрасна усмивка. Къдравите ù кестеняви коси бяха винаги чисти и сресани, а сиво-сините ù очи имаха леко дяволите излъчване, но и добродушно в същото време. Беше толкова невинна и чиста... като ангел. На другия ден една нейна приятелка дойде при мен и ми каза :
- Слушай, Бети, иска да ти предам да не я търсиш повече. Била сбъркала вчера, не е влюбена в теб, а в едно момче от горния клас – Къртис. Така че, остави я на мира – след това стана и на бегом изчезна от погледа ми. Стоях като препариран, а болката в душата ми беше не просто неописуема, а направо разтърсваща и унищожителна. Започнах да удрям в стената и да плача. Удрях с юмруци, докато кокалчетата ми не станаха на кайма. След този ден се научих да не вярвам на хората и особено на момичетата. Мога ли да я виня? Понякога децата могат да бъдат по-жестоки и от Хитлер, но това е, защото не осъзнават, че действията им могат да бъдат опустошителни за другите. Както и да е, Бети ме съкруши. След година се премести да живее при баща си и аз не я видях повече. Скоро след като замина, я забравих.
В десети клас се влюбих за пръв път. В най-добрата ми приятелка. Тя беше много хубава, поне според мен. Никой не мислеше така, но на мен не ми пукаше особено. Тя беше изключително интелигентен човек и винаги ме слушаше и подкрепяше, а когато не бях прав, никога не криеше несъгласието си. Споделих ù, че съм влюбен с нея. Тя ми зашлеви шамар и се разплака. Бяхме само двамата в парка, беше прекрасна лятна нощ и аз имах чувството, че се случва някаква магия, сякаш цялата вселена искаше аз и тя да бъдем заедно. Шамарът ù ме върна обратно в реалността. След това я видях само един-единствен път, когато натоварваше куфарите си в колата. Точно бяхме завършили училище и тя отиваше да учи в Европа. Дойде при мен, гледахме се около минута без да продумаме, след което тя ми каза „Сбогом” и се качи в колата. След два часа откраднах 100 долара от баща ми и си купих пистолет от черния пазар. Имах чувството, че всяко щастие в живота ми е просто кратка прелюдия към безмилостното спускане в нива на ада, които никой не може да си представи. Наквасих се здраво с водка, опрях пистолета малко над слепоочието си и се прострелях. Помня как чух силно изпращяване, което най-вероятно е било скапаното ми тъпанче, което се е пръснало от пукота на изстрела. След това целият свят потъна в мрак и всички сили ме напуснаха. Усещах силна болка в главата си, но алкохолът я притъпяваше донякъде. Просто лежах на земята и си мислех „Значи това е, което е от другата страна...?”. Минути след това в стаята ми се втурна майка ми и закрещя да викат линейка. Опитах се да ù отговоря, но не успях. Не можех да продумам, нито да помръдна. Само потупах леко с ръка по пода... Другата част от историята я знаете.
Не искам да размишлявам защо се обърка всичко. Връща ме към прекалено болезнени спомени. Искам просто да кажа на семейстовто си, че не са виновни, че проблемът не е в тях, а в разлагащият се около мен свят, че вече виждам само нещата, които ме отвращават, които ме карат да мразя всичко и всички. Но няма да го направя. Никога няма да ме разберат. Затова просто ще се предам на сладката прегръдка на смъртта и ще стана едно с Вечността. Беше решено. Познавах един тип – Джеф, който беше наркоман и се движеше в такива среди. Звъннах му и му казах, че искам хероин. Той ми каза да вървя на майната си и че няма да ми даде хероин. Отвърнах му, че ако не от него, то ще си намеря хероин от някой друг. Тъпото копеле най-накрая се съгласи, след като му обещах, че ще му дам всичките си пари и всичките си комикси.
На другия ден отидох у тях с 658 долара – това бяха всичките ми спестявания откакто спестявах пари. Някои от тях даже ги бях заработил... Комиксите ми възлизаха на 4 кашона и се наложи проклетото копеле да дойде до нас със колата си. Родителите ми бяха излезли на работа, а сестра ми беше на училище. Какво щастливо стечение на обстоятелствата, а? Отидохме у Джеф. Къщата му приличаше на филм на ужасите – имаше един диван, едно разбито легло и някакъв телевизор, който очевидно не е успял да продаде, защото е повече от скапан. Никакъв хладилник, никаква печка – нищо. Само много спринцовки по пода, една запалка, лъжица и купища лимонена киселина.
Седнах на леглото му, докато той заразглежда комиксите. Сигурно се питаше колко пари ще успее да им вземе, проклетият му наркоман. Ама ми беше все тая. Джеф беше моят бленуван екзекутор, а аз чаках изпълнението на автаназията ми със нетърпение. Когато свърши да ги разглежда, той седна до мен на леглото и ме попита дали съм сигурен.
- Хероинът не е шега работа, сигурно знаеш. Може и да не успееш да го понесеш, нали разбираш, да припаднеш за няколко часа или пък да драйфаш, такива неща.
- Мълквай и ми приготви доза.
Той вдигна рамене, напълни две спринцовки с отровата и започна да си стяга ръката. Аз станах, взех и двете спринцовки и му казах :
- Виж какво, братчето ми, за 658 долара, мисля че заслужавам и двете спринцовки.
- Хей, брато, ти луд ли си бе?! Не ти искам миризливите пари, просто трябва да си ударя дозата, разбираш ли ме?!
- Не ме интересува, скапан наркоман такъв. Имаш достатъчно пари да умреш пет пъти от свръхдоза ако искаш. Сега млъквай и ми вкарай и двете дози.
- Ааа, не, ако си решил да се трепеш – твоя си работа. Аз няма да се превръщам в убиец.
Казах му да си го начука. Прибрах си и двете спринцовки и си тръгнах. Той закрещя след мен, че съм глупак. Не му обърнах никакво внимание. Отидох до аптеката и си купих голяма спринцовка. Такава, в която да побера и двете дози, защото бях чувал, че кикът от хероина настъпва още преди да успееш да извадиш проклетата игла от вената си. А аз исках да съм сигурен, че това ще бъде краят ми. Не исках просто да се надрусам с тия лайна и после да се събудя след 6 часа с пяна на устата. Прибрах се у нас и се заключих в стаята ми. Все още нямаше никой у нас. Прехвърлих двете дози в голямата спринцовка и седнах на кревата си. Стиснах юмрук и вените ми веднага изскочиха. Тъй като така или иначе щях да умирам, не му пукаше много даже и да си скъсам някоя вена. Просто боднах иглата във оная вена, дето е най-голямата. Нали се сещате, където по филмите все дават, че си бият хероина. Започнах да си инжектирам съдържанието на спринцовката. Светът около мен веднага започна да се върти и аз започнах да усещам, че губя връзка с тялото си. Трябваше ми огромно усилие на волята, за да успея да инжектирам хероина. А дори не успях целия... Някъде към края на спринцовката ръцете ми просто се отпуснаха, клепачите ми се затвориха и светът изчезна. Бяхме само аз и Вечността.
Аз и Вечността...